Борбата с инфлацията не бива да пада само върху ЕЦБ

Федералният резерв току-що предприе поредното повишение на лихвения процент със 75 базисни пункта – четвъртото от началото на годината – в отговор на нарастващата инфлация, която през юни достигна 40-годишен рекорд от 9,1%. Въпреки че на пръв поглед цифрите може да изглеждат сходни с тези, които наблюдаваме в Европа, инфлацията в САЩ се определя от различна динамика, отразяваща повече вътрешни, отколкото външни фактори. На този фон пазарите предвиждат по-нататъшно затягане на лихвените проценти през следващите месеци, последвано от намаляване на лихвените проценти през следващата година, стимулирано от свиването на икономиката. Всъщност през първата половина на годината икономиката на САЩ се свиваше две поредни тримесечия, което на пръв поглед отговаря на определението за техническа рецесия.

От другата страна на Атлантическия океан, през юли ЕЦБ увеличи лихвените проценти с 50 б.т. – първото увеличение от 2011 г. насам, с което сложи край на започналата през 2014 г. ера на отрицателни лихвени проценти. След като подцени нивото на инфлацията и нейната устойчивост от миналото лято насам, сега ЕЦБ се намира в потенциално неудобна ситуация: вероятно ще наложи рецесия, за да се пребори с инфлационния натиск, възникнал другаде – а именно в резултат на затрудненията в доставките и енергийната криза – и да запази ценовата стабилност.

Въпреки това би било ужасна грешка, ако борбата с настоящите инфлационни перспективи в еврозоната бъде поверена единствено на ЕЦБ. Това би означавало още по-високи лихви – и съответно по-малко инвестиции – при загуба на работни места, особено сред най-уязвимите групи работници. Всъщност именно това се случва, когато инфлацията се преборва чрез свиване на съвкупното търсене; от друга страна, ако цените се повишат, политиците биха могли да разширят предлагането, за да смекчат инфлационния натиск. Вярно е, че за това е необходимо известно време, но по-високите цени на енергията ще останат. Това се отнася и за геополитическото напрежение, а с него и за затрудненията в доставките и прекъсванията на веригата за създаване на стойност.

Не искам да кажа, че трябва да се вземат пари от средния европейски данъкоплатец чрез по-високи данъци, за да се намали още повече неговата покупателна способност. По-скоро имам предвид още по-належащата необходимост от провеждане на политики за растеж, например като се гарантира, че: i) огромните инвестиционни разходи, финансирани в отговор на избухването на пандемията – най-вече по линия на следващото поколение ЕС – да се осъществяват без забавяне, за да се увеличат както предлагането, така и потенциалният растеж; ii) енергийната политика се преразглежда, като се определят по-реалистични цели за декарбонизация в съответствие с новата геополитическа реалност, в която се намираме; iii) законите и регламентите за конкуренцията се приемат най-вече по отношение на големите корпорации, а не само на малките предприятия.

Горепосочените приоритети, макар и просто очертани, в голяма степен съответстват на консервативните възгледи в Европа. Според неотдавнашно проучване гражданите, чиито възгледи съвпадат с тези на ЕКР, ценят високо единния пазар и произтичащите от него икономически възможности. Решаването на не толкова преходния инфлационен натиск с програма, ориентирана към растежа, би намалило инфлацията и същевременно би създало по-проспериращ ЕС в полза на всички.

The text was translated by an automatic system