Десните отговарят на левите

Европейски дневник: Лисабон, септември 2021 г.

По време на епидемията от ковид прекарах петнадесет месеца в Исландия, почти като под домашен арест, макар че трябва да кажа, че мерките на правителството там бяха много по-меки, отколкото в много други западни страни. Ето защо за мен беше голямо облекчение, когато отново можех да пътувам. Едно от първите ми пътувания в чужбина след епидемията беше до Португалия. Брюкселският изследователски институт New Direction проведе в Лисабон на 22-25 септември 2021 г. „Централен мозъчен тръст“, на който представители на много институти и асоциации от Европа и Северна Америка обсъждаха как да се справим с предизвикателствата на левицата. Сред участващите мозъчни тръстове, освен New Direction, бяха Австрийски икономически център във Виена, на Дунавския институт в Будапеща, Фондация „Едмънд Бърк“ в Хага и Вашингтон, окръг Колумбия. Институт „Айн Ранд“ в Санта Ана, Калифорния, Американците за данъчна реформа във Вашингтон, окръг Колумбия, Център за политически изследвания в Лондон, CEPOS в Копенхаген, в Института по икономически въпроси в Лондон, Oikos в Стокхолм, Асоциацията за свобода в Лондон, Civismo в Мадрид и Disenso, също в Мадрид.

Четири причини за левичарските печалби

В изказването си на конференцията посочих, че левицата напоследък бележи значителни успехи на Запад, особено сред младите хора, въпреки пълния провал на социалистическия проект. Открих четири причини за тази може би изненадваща тенденция. 1) Общият враг, който по време на Студената война беше обединил десницата (като съкратено описание на консерваторите и класическите либерали, защитаващи западната цивилизация), претърпя безславно поражение. Комунизмът рухна не с гръм и трясък, а с хленчене. 2) С общото приемане на капитализма десницата е лишена от най-силния си аргумент срещу левицата – икономическата ефективност, постигната чрез частната собственост и свободната търговия. 3) Все по-голяма част от гласоподавателите са зависими от държавата като държавни служители или като получатели на социални помощи. 4) Марксистите, под различни форми, са превзели медиите и училищата (следвайки стратегията на Антонио Грамши), произвеждайки ново ляво поколение, податливо на wokeism, ecofundamentalism и други заблуди.

Аз обаче настоявах, че триумфът на левицата не е неизбежен. Не е нужно десницата да отстъпва, а някои тенденции могат да послужат за ново изграждане или за укрепване на обща кауза. 1) Китай започна нова студена война, която може да накара Запада да се обедини. 2) Много от най-фантастичните разходни програми на левицата ще се провалят напълно и ще се види, че се провалят. 3) В страните, в които десницата дойде на власт, тя трябва да се опита да намали броя на държавните служители и на получателите на социални помощи, не на последно място защото нуждата от социални помощи значително намалява с нарастването на благосъстоянието. 4) Дори ако десницата не трябва да се опитва да ограничава свободата на словото на левицата, тя не трябва да харчи парите на данъкоплатците за своята пропаганда в медиите и училищата. 5) Преди всичко, казах аз, десницата трябва да отговори на интелектуалното предизвикателство от страна на левицата с аргументи и доказателства за четирите принципа, които я определят: частна собственост, свободна търговия, ограничено правителство и уважение към традициите. По-специално споменах огромната глобална мрежа от активни и ефективни мозъчни тръстове за свободния пазар, които неведнъж са доказвали, че правителството по-често е било проблем, отколкото решение.

Историческата роля на Тачър

Използвах възможността в Лисабон да се срещна със стари приятели, сред които д-р Барбара Колм от Австрия, д-р Ярон Брук от САЩ и Робърт Тайлър от Обединеното кралство (понастоящем работещ в Брюксел). Някои от нас имаха незабравима вечеря в еднозвездния ресторант Eleven на Мишлен в Лисабон. Той предлага средиземноморска кухня с отлични португалски вина и може да бъде препоръчан безрезервно. Храната е вкусна и не е толкова претенциозна, колкото в много други ресторанти „Мишлен“. Не по-малко запомняща се беше проницателната реч на вечерята на Маргарет Тачър, произнесена от Джон О’Съливан, един от помощниците на Тачър като министър-председател, а сега директор на Дунавския институт. Той подчертава, че когато тя сформира първото си правителство през 1979 г., триумфът на тачеризма в никакъв случай не е бил предрешен. Необходима е решителност и смелост, за да постигне това, което направи, а именно да върне Великото във Великобритания и да победи както аржентинската хунта, така и екстремистите от Националния съюз на миньорите. О’Съливан обаче стига до заключението, че най-големият принос на Тачър се състои в това, че тя не само е подкрепяла „енергични добродетели“ като трудолюбие, пестеливост, благоразумие, старание, трезвост и самоконтрол, но и сама ги е въплъщавала.

Лисабон през XI век

За мен пътуването до Лисабон беше от особено значение поради една допълнителна причина. През 2005 г. организирах в Исландия среща на Обществото Мон Пелерин– международна академия от учени и общественици, които се опитват да дефинират, защитават и разширяват индивидуалната свобода. Двама от участниците – Джон Нуге от Англия и Габриел Щайн от Швеция, и двамата работещи като финансови анализатори в лондонското Сити, се интересуват от Исландската общност. Тя е създадена през 930 г. главно от норвежки бежанци, които не искат да плащат данъци на новосъздадената монархия. Общността продължава до 1262 г. и в нея няма крал, а само закон, както се изразява един немски летописец. Нуге и Щайн решават да напишат роман за стремежа на исландците към свобода. В края на 2021 г. най-накрая е публикувана книгата “ Sailing Free “ – жива и добре написана творба. Тя разказва за двамата исландски братя Гудмундр и Кари. Гудмундр остава в семейната ферма и се забърква в различни местни дела, докато Кари се занимава с търговия в чужбина и отива чак в Лисабон, където преживява вълнуващи приключения. Когато Кари се завръща у дома, той трябва да отстоява древните свободи на Исландия срещу заплахите на норвежкия крал, Римокатолическата църква и техните исландски съучастници. Действието в романа се развива през XI век, а аз бях в Лисабон, в XXI век, хиляда години по-късно, и продължавах да изследвам същите въпроси като търговеца Кари – справедливост, ред и суверенитет.