Subscribe
Д.Д. Ванс не взе затворници в речта си на Мюнхенската конференция по сигурността. Той осъди преследването на християни в Англия, които са се осмелили да се молят в близост до клиники за аборти – и в Шотландия, където същата ултрасветска репресия е незаконна дори в рамките на личния дом. Той разказа за задържането от германската полиция на граждани, които публикуват антифеминистично съдържание онлайн. И осъди абсурда в Швеция, където антиислямски активист беше осъден за подстрекателство срещу защитена група само защото е изгорил Корана.
Освен това той разобличи лицемерието на европейския либерален елит, който говори за поддържане на демократични и толерантни ценности, но същевременно цензурира политическото несъгласие по чувствителни теми като имиграцията и заплашва да забрани политическите партии с такива платформи (визирайки продължаващия дебат за AfD в Германия – партия, която, между другото, не беше поканена в Мюнхен въпреки подкрепата на обществеността).
Очевидно студеният прием на публиката на речта на Ванс казва всичко, което трябва да се знае. В същността си обръщението на вицепрезидента всъщност беше напълно безпредметно. Той призна необходимостта от постигане на мир в Украйна, от укрепване на трайното приятелство отвъд Атлантика и от опазване на общите западни ценности – все неща, които впоследствие бяха обвинени, че е пренебрегнал в либералните медии и в обидения сектор на обществения дебат след това.
В една от страните, критикувани от Ванс, Швеция, реакциите са залегнали в самия ред, който вицепрезидентът безмилостно разруши в речта си. Външният министър Мария Малмер Стенергард упрекна Ванс, че като политик е преразгледал независима съдебна присъда във връзка с осъждането на антиислямския активист Салван Наджем. Бившият министър-председател Карл Билд снобски отхвърли забележките на Ванс относно европейската свобода на словото като „неуместни“. Главният директор на големия шведски мозъчен тръст за свободна търговия и предприемачество Timbro, премиерът Нилсон, заяви, че е време Европа и САЩ да се разделят помежду си, като освен това заяви, че САЩ вече не са пазител на демокрацията.
Една по-интелектуално честна публика би оценила критиката на Джей Ди Ванс като напълно валидна. Със сигурност никой европейски политик не вярва, че е в реда на нещата европейските граждани anno 2025 да могат да бъдат арестувани за злобни туитове? Колко са европейските политици, които не са съгласни, че ескалиращият хаос от десетилетията на неконтролирана масова имиграция е провал?
В речта си Ванс подаде ръка на Европа, за да намерим здрав, общ път, по който отново да вървим заедно. Европа да поеме отговорност за собствената си енергийна и военна сигурност и да не предава свободите, за които нейните граждани са водили безброй кървави войни.
Вместо това европейският елит отхвърли тази ръка. От първоначалните реакции изглежда, че нашите лидери или не разбират, а може би и не искат свободата на нашите граждани свободно да изповядват традиционното християнство, да критикуват исляма или да осмиват определени идеологически течения. Извън тези примери, които Ванс цитира, има безброй случаи, в които човек наистина се чуди кой е спечелил Студената война.
Медиите и политическата класа, които предпочитат да не приемат критиката на Ванс, изглеждат по-скоро емоционално мотивирани в протестите си. Конференцията в Мюнхен беше замислена като „безопасно пространство“ за тяхната политическа чувствителност, където те не се записаха, за да чуят различни мнения – очакваха почти всеобща мобилизация около бъдещето на Украйна. Поради това не е изненадващо, че бяха обидени, когато Джей Ди Ванс се отклони от сценария и посочи слона в стаята.
За разлика от критиците на вицепрезидента, свободата на словото и другите политически свободи не са без значение за европейската сигурност. Както посочва Ванс, какво защитаваме, ако не нашите свободни демокрации? Ако гражданите са лишени от правото си да изразяват мнението си и да подкрепят определени политически програми, какво ще ги накара да защитават страната си от враговете на демокрацията? Това са аспекти, които твърде дълго бяха пренебрегвани от европейския елит, който смята, че думи като „демократични ценности“ са козметична реторика, а не нещо, с което трябва да се живее.