Subscribe
До предаването на властта в Белия дом между Джо Байдън и Доналд Тръмп остават само няколко дни. Момент, който може би повече, отколкото в други случаи от същия характер, се очаква със силни и смесени чувства. Различните политически партии, не само в Съединените щати, гледат на това предаване по диаметрално противоположен начин, да не говорим за очакванията, опасенията и надеждите, които тази промяна в президентството на САЩ предизвиква сред участниците в различните кризисни сценарии на международно равнище. Обратното броене започна веднага след затварянето на избирателните секции и стана ясно, че Доналд е спечелил с огромно мнозинство, изпреварен от кандидата на демократите само сред елитите на големите мегаполиси. Дори баражът – почти целият в социалните мрежи – от света на културата и развлеченията не накара процентите на магната да отстъпят. Така, въз основа на това признание на своите хора – МАГА, но не само в този момент – Тръмп първо започна да очертава своя екип, много обсъждан в определени кръгове, а след това продължи да изброява различните цели, повече или по-малко постижими или споделими, които иска да преследва през този втори мандат. Естествено, изявленията за така наречените „експанзионистични цели“ трябва да се четат с необходимото внимание, още повече че те изхождат по-скоро от икономически и геополитически съображения, отколкото от желанието да се разгърне поредица от експанзионистични войни. Разбира се, много малко вероятно е да видим американски морски пехотинци да пресичат границата с Канада или Мексико, малко вероятно е – въпреки прецедента на Буш – да видим американски военни да окупират инфраструктурата на Панамския канал, точно както е практически невъзможно звездите и райетата да се развеят над Гренландия. По-вероятно е тези изявления да открият сезона на по-решителни и в някои отношения по-конфронтационни отношения. Вероятно затягането на контрола върху нелегалната имиграция, което вече бе категорично обявено, ще се отрази на споразуменията и отношенията с Мексико. В същото време търговията с Канада и трансграничните отношения може да станат по-скоро „Америка на първо място“, докато Гренландия може да стане място на тотална икономическа битка за права за добив – особено в лицето на територията, която постепенно става достъпна поради изменението на климата – както и може би по-сигурна опора на маршрута, който гледа към Арктика и все повече се превръща в бойно поле между великите сили. Наред с това стои въпросът как магнатът си представя Европа и европейските институции. Вероятно представата е за крехка организация, особено пред лицето на големи международни предизвикателства и свръхсили във все по-сложен сблъсък (в някои случаи не само икономически или идеологически). Ролята, която Европейският съюз трябва да се стреми да играе в тази международна игра и конюнктура, е всичко друго, но не и крехка. Конфликтът в Украйна сам по себе си изисква силна позиция на държавите членки и на институциите като цяло. Европа трябва да застане рамо до рамо със Съединените щати, а не да им бъде подчинена в стремежа си да постигне невъзможен процент инвестиции в отбраната, само за да запази активната си роля в рамките на Атлантическия съюз. Международната търговия и ролята на център на диалога с африканския континент не могат да бъдат оставени на интересите на източните свръхсили. Както и позицията, която трябва да се заеме по отношение на климатичната криза, не трябва да бъде подчинена на една или друга идеология, а да бъде обективна и да отчита очакванията на хората и икономиките на държавите-членки.
Това са основните предизвикателства, които Европа трябва да постави пред новата администрация на САЩ. Като припомняме доклада на Марио Драги например, не можем да се откажем от предизвикателството да се превърнем в истинска европейска сила, не на последно място защото алтернативата би била безсилие в един все по-сложен сценарий.