Един трябва да свърши: Ислямската имиграция или Европа?

Викове на ужас, умиращи, които си поемат дъх, пламъци и окървавени ножове.
Ужасяваща картина, която се разигра два пъти в Западна Европа в рамките само на 12 часа миналия уикенд.
И двете ислямистки нападения, като едното беше особено ужасяващо по своя резултат.
Счупен запис, който сякаш се повтаря отново и отново.
Година след година, месец след месец, седмица след седмица.

В Париж президентът Макрон бързо осъди опита за подпалване на синагогата La Grande Motte в събота сутринта, при който един полицай беше ранен и настанен в болница.
Макрон правилно го определи като „терористична атака“.
Премиерът Габриел Аттал и министърът на вътрешните работи Жералд Дарманин показаха някакво подобие на почтеност, като признаха „антисемитския“ характер на престъплението.
Но те удобно пропуснаха една важна подробност: извършителят е бил окичен с палестинско знаме и шал. Междувременно в Германия политическата класа се опита да осъди нападението от петък вечерта в Золинген, при което бяха убити най-малко трима души, а други осем бяха ранени, четирима от които тежко.
Някои официални лица, като премиерът на провинция Рейн Вюст, точно го определиха като „терористична атака“, която „застрашава нашата свобода и сигурност“.
Канцлерът Шолц, в рядък момент на яснота, призова извършителят да бъде наказан „с цялата строгост на закона“.
Най-после, биха казали някои.
Но колко безполезно е да очакваме ръководствата в Берлин и Дюселдорф, заедно с федералния министър на вътрешните работи Нанси Файзер, да кажат чистата истина.
Те не обърнаха внимание на вероятните радикални ислямистки мотиви зад клането в Золинген – престъпление, за което така наречената „Ислямска държава“ охотно пое отговорност. Още по-трагично е, че жертвите в Золинген можеха да са все още живи, ако германските власти си бяха свършили работата – ако бяха попречили на сирийския ислямист изобщо да влезе или да остане в Германия.
26-годишният убиец Исса ал Х. е влязъл в ЕС през Балканите, като е стигнал до Германия през българската граница.
Молбата му за убежище е трябвало да бъде подадена – и отхвърлена – в България.
Вместо това той подава молба за убежище в Билефелд, Германия, през 2022 г. и въпреки отхвърлянето ѝ през януари 2023 г. не е депортиран.
Вместо това му е предоставено любезно уведомление за депортиране, след което той просто изчезва.
Шест месеца по-късно се появява отново, само за да могат германските власти любезно да го настанят отново в Солинген, с любезното съдействие на германските данъкоплатци.
Именно в Солинген, по време на градски празник, той изважда нож и започва смъртоносното си нападение срещу невинни хора.
От ИДИЛ побързаха да заявят, че убиецът е „отмъщавал“ за мюсюлманите в Палестина и за други последователи на исляма.
Премиерът на провинция Северен Рейн-Вестфалия отправи празен призив за „единство и борба с омразата“, но удобно заобиколи посочването на конкретния вид омраза – какъв точно вид омраза?
От кого произлиза и срещу кого е насочена?
Въпросът, разбира се, е ироничен, тъй като всеки знае отговора.
Нищо не може да разкрие по-ярко провала на левите власти в Германия от последователния им отказ да идентифицират радикалния ислям като корен на проблема.
Без такава диагноза те са напълно неспособни да се борят с тази заплаха, да не говорим за нейното изкореняване.
И все пак противодействието на тази заплаха е не само възможно, но и спешно необходимо – особено ако настоящите елити се надяват да избегнат сценарий, при който десни популистки партии като AfD ще спечелят предстоящите регионални избори в Източна Германия.
Въпреки политкоректната цензура от страна на лявата преса и големите социални мрежи, избирателите ясно осъзнават, че благодарение на радикалния ислям вече никъде в Централна и Западна Европа не се чувстват в безопасност.
Призракът на терористичните атаки отново витае над всяко публично събитие.
И дори терористичните атаки да са в центъра на вниманието в момента, трагичната реалност е следната: те не са единственият проблем.
Повечето от кражбите или изнасилванията в някои западни демокрации са извършени от мигранти, както показват статистическите данни за присъдите.
Но, насочвайки вниманието ни обратно към атаките, „Билд“ сполучливо отбелязва: „Золинген може да се случи навсякъде“.
В неделя вестникът призова за „нулева толерантност“, настоявайки властите да забранят ножовете на обществени места, да овластят полицията, да наложат строг контрол, да разширят правата за дигитално разследване (които прогресивните чиновници силно ограничиха, оставяйки Германия до голяма степен зависима от американското разузнаване) и да създадат съдебна система, която да издава строги присъди.
Тези и други мерки, като всеобхватно видеонаблюдение, можеха да бъдат въведени отдавна, особено в Германия.
Но нямаше политическа воля за това.
Точно както нямаше воля за значително ограничаване на законната и незаконната имиграция. Вместо това властите удвоиха цензурата, облечена в псевдохристиянски фрази като „да се борим с омразата“ и „да запазим единството си, без да позволяваме да ни разделят“.
Но тези празни лозунги намират отклик само в едно свиващо се малцинство, докато мнозинството вижда твърде ясно, че императорът няма дрехи, както би казал Ханс Кристиан Андерсен.
Ясно е, че омразата тече свободно в обществото, а статистиката за убийствата рисува ярка картина на това кой кого „мрази“ (ако бихте използвали този глагол, за да опишете палежите и намушкванията с нож).

Мнозинството от европейците искат да се сложи край на имиграцията

Европа е изправена пред равносметка и доказателствата за това са колкото ясни, толкова и неприятни.
Многобройни проучвания, включително поръчани от авторитетни издания като El País, разкриват един категоричен консенсус: мнозинството европейци смятат, че континентът е приел твърде много мигранти от култури и религии, които просто не са съвместими с европейските. Без съмнение това е горчиво хапче за преглъщане – обсъждането на човешкия живот винаги е такова, но ако има някаква надежда за разрешаване на тази криза, трябва да го преглътнем.
Отлагането на действията рискува не само да задълбочи проблема, но и да му позволи да се превърне в нещо много по-опасно – потенциално дори в мащабен граждански конфликт.
Вече виждаме как Обединеното кралство е на ръба на точно това.
Съществува обаче решение, което би могло да послужи като определяща политика за новата Европейска комисия – решение, което би надхвърлило границите и социалните различия, би укрепило европейската идентичност, би намалило политическата поляризация и би повишило значително популярността на ЕС.
Мярката?
Депортиране, без дискриминация и изключение, на всички, които са влезли незаконно на континента.
Освен това ЕС трябва да премахне всякаква възможност за влизане без съответните законови процедури.
Ако Европа наистина желае да живее свободна от призрака на терора, тя трябва първо да преодолее парализиращия си страх от въвеждането на мярка, която някои – предимно лицемерните – несъмнено ще определят като нехуманна.
Истината е, че колкото по-дълго се колебае Европа, толкова повече рискува самото си бъдеще.
Истински нехуманно е да се позволи на един гноясал проблем да се разраства, докато вече не може да бъде овладян, като повлече целия континент към насилие или постоянен страх от насилие.

Но…

Съществуват прагматични решения.
Решения, които няма да застрашат живота на депортираните.
Например Италия предложи път, който изисква нашето внимание: планът „Матей“.
Наречен на името на легендарния Енрико Матей, основател на ENI, който направи революция в енергийното сътрудничество в следвоенната епоха, този план не е нищо друго освен проект за спасяване на Европа от хаоса, предизвикан от неконтролираната миграция.
Това, което отличава плана „Матей“ от неуспешните подходи в миналото, е признанието, че решението на проблема с незаконната имиграция не се крие просто в укрепването на границите ни, а в преодоляването на първопричините, които карат хората да бягат от родината си.
Планът „Матей“ предлага радикална промяна в начина, по който Европа взаимодейства с Африка, превръщайки континента от зона на постоянна криза в земя на възможности и растеж.
В основата на плана „Матей“ е стратегия за икономическо партньорство, която дава възможност на африканските държави да се изправят на крака.
Не става дума за хвърляне на помощи в проблема, което създава цикъл на зависимост, който само подхранва още по-голяма миграция.
Не, планът „Матей“ е за инвестиции – реални, значими инвестиции в енергийната инфраструктура, промишлеността и човешкия капитал на Африка.
Като помагаме на африканските държави да развиват собствените си икономики, ние намаляваме необходимостта техните граждани да търсят по-добър живот другаде.
Нещо повече, споменатите страни имат потенциала да се превърнат в държави, които биха могли да приемат други неуспели кандидати за убежище в Европа, като например мюсюлманите, които не могат да се върнат в някои страни, поради това, че те са разкъсвани от войни.
Тъй като някои държави на африканския континент приемат исляма като религия на мнозинството, а други вървят по пътя на християнството, там може да се създаде нов дом за тези, които са несъвместими с Европа, независимо от тяхното вероизповедание.
Не е задължително планът „Матей“ да бъде единственото решение.
На нашия континент не липсват блестящи умове, които биха могли да намерят изход от сегашната ситуация, в която се намираме.
Единственият проблем е, честно казано, да признаем, че имаме проблем.