Една снимка, много съдби

През 2011 г. публикувах книга от 624 страници за исландското комунистическо движение. Първоначалното ми намерение не беше да напиша такава книга. Старият ми учител, професорът по история Тор Уайтхед, правеше изследване на исландския комунизъм и не можех да се сетя за някой по-подходящ за това. През 2008-2009 г. обаче преведох
Черната книга на комунизма
на исландски, всичките 828 страници. Този монументален труд е публикуван за първи път във Франция през 1997 г. под редакцията на професор Стефан Куртоа, като в него са използвани много от материалите, станали достъпни след рухването на комунизма в Централна и Източна Европа и в Русия. В много от преводите на “ Черната книга“ има приложения за местните комунисти и връзката им с международното движение. Възнамерявах да добавя такова приложение към превода си, може би 50-100 страници. Но скоро установих, че толкова много въпроси, свързани с исландското комунистическо движение, не са били достатъчно проучени, че се наложи да предприема самостоятелно проучване. Двете книги на Уайтхед по темата са отлични, но има още много работа за вършене. Резултатът е моята книга, от която публикувах и откъс на английски език (2021).

Делегатите от Исландия

По време на архивните си проучвания в Националната библиотека на Исландия попаднах на историческа снимка, поглед към европейската история, която бих искал да възпроизведа (по-горе) и да обсъдя тук. В него са представени 21 млади делегати на Втория конгрес на Комунистическия интернационал (Коминтерна) в Москва през лятото на 1920 г. Те са и делегати на конгреса на Младежкия комунистически интернационал, който се провежда по същото време. Тази снимка е публикувана в няколко книги, но само със седем от 21-те идентифицирани лица. Погледнах на това като на предизвикателство да разбера кой друг е бил на тази снимка и какво се е случило с него. Историята не се състои само от числа. Това е и филм за хората и техните съдби в свят, в който понякога се налага да се правят трагични избори.

Две идентификации се оказаха лесни. Двамата делегати, застанали в горния десен ъгъл, са исландците на конгреса на Коминтерна: Бринйолфюр Бярнасон, първият отдясно, и Хендрик С. Отосон, вторият отдясно. Те стават комунисти като студенти в Копенхаген през 1918-1919 г. и получават финансова помощ от съветски агент в Скандинавия, за да присъстват на конгреса в Москва. Бринйолфюр Бярнасон (1898-1989) по-късно е първият и единствен председател на Комунистическата партия на Исландия, която през 1930-1938 г. действа като клон на Коминтерна. След това става водещ член на Партията на социалистическото единство и дори министър в правителството през 1944-1947 г. През целия си живот той остава убеден сталинист. През 1948 г. се навършват тридесет години, откакто той и съучениците му от престижната гимназия в Рейкявик са завършили училище. Планирано е събиране. Един от организаторите се свързва с него и го пита дали ще присъства. „Как бих могъл да присъствам на парти – отвръща Бринйолфур, – на което в крайна сметка ще трябва да застрелям някои от гостите?“ Когато през 1970 г. в Москва се чества 100-годишнината на Ленин, Бринйолфур е поканен като един от малкото все още живи хора, които са се срещали с Ленин. (През 1920 г. е слушал някои от речите му, но не е разговарял с него.)

Хендрик С. Отосон (1897-1966) става репортер по външни работи за Исландската радиотелевизионна корпорация. През 1934 г. за кратко е изключен от Комунистическата партия заради „опортюнизъм“, но скоро отново е приет. В Москва през 1920 г., когато изнася доклад пред Изпълнителния комитет на Коминтерна, Ленин отбелязва, че всички знаят стратегическото значение на Исландия в новата ера на самолетите и подводниците. Това със сигурност е вярно: британците побързаха да окупират Исландия през пролетта на 1940 г., а през 1941 г. Съединените щати поеха защитата на Исландия, която щеше да изиграе решаваща роля в доставките на оръжия и стоки от Америка за Европа и не на последно място за Съветския съюз.Исландия беше важна и в Студената война. Хендрик описва пътуването си до Москва през 1920 г. в книга, публикувана през 1948 г.

Шефът на червената пропаганда

Използвах няколко източника, за да се опитам да идентифицирам другите хора на тази историческа снимка, която е отпечатана в книгата Die dritte Front от 1930 г. на Вили Мюнценберг. Седемте лица, посочени в тази книга, седят на първия ред отляво: Валтер Льовенхайм, Германия, Мария Лейтнер, Унгария, Лазар Шацкин, Русия, Оскар Самуелсон, Швеция, Луиджи Полано, Италия, Вили Мюнценберг, Германия, и Макс Бартел, Германия. Мисля, че другите двама души, които седят на първия ред, веднага след тези седем, са Рут Фишер, Германия, и Раймон Лефевр, Франция.

От всички тези хора шестият отляво, Вили Мюнценберг (1889-1940), без съмнение е най-известният и очарователен. По време на Първата световна война прекарва в Швейцария, където се запознава с лидера на руските болшевики Владимир Ленин. През 1919-1920 г. Мюнценберг е ръководител на Младия комунистически интернационал, след което става неуморен и много ефективен шеф на пропагандата на Комунистическата партия на Германия, като се справя отлично с набирането на средства за каузата и с ръководството на комунистически фронтови организации като „Приятели на Съветския съюз“ и „Лига срещу империализма“. Той контролира лява медийна империя в Германия и понякога е наричан „червения милионер„. Твърди се, че Йозеф Гьобелс е научил много от неговата тактика.

След превземането на властта от Хитлер Мюнценберг премества дейността си в Париж. Там той работи с англо-унгарския писател Артър Кестлер, който го описва ярко в “ Богът, който се провали„, сборник с есета от 1949 г., написани от разочаровани бивши комунисти и съратници. В резултат на чистките в Съветския съюз Мюнценберг се разминава със Сталин и е изключен от комунистическата партия. Противопоставя се на Пакта за ненападение между Хитлер и Сталин от 1939 г. и издава независимо ляво списание в Париж, Die Zukunft (Бъдещето), в което участват много известни писатели. Когато нацистите нахлуват във Франция през 1940 г., той е интерниран от френското правителство. Успява да избяга от лагера за интерниране, но през лятото на 1940 г. е убит, най-вероятно по заповед на Сталин, в гора в Южна Франция. За Мюнценберг са написани много книги, а в романа на Кристофър Ъшърууд “ Господин Норис сменя влаковете “ той се появява за кратко като „Лудвиг Байер“. (Може би това не говори много на неисландците, но исландският Нобелов лауреат за литература Халдор К. Лакснес също описва Мюнценберг в мемоарите си “ Skaldatimi “ (Времето на поета) по същия начин, както Кестлер и Ъшърууд. Мюнценберг е получил за Лакснес покана да посети Съветския съюз през 1932 г.)

Няма нужда от световна история

През 1920 г. е трудно да се предвиди какво ще се случи с младежите, които седят на първия ред заедно с Мюнценберг. На конгреса в Москва Валтер Льовенхайм (1896-1977) има възможност да разговаря с Ленин, който му показва на карта как Червената армия настъпва в Полша. Ленин вярва, че щом армията премине границата в Източна Прусия, германските работници ще я посрещнат с радост. Той се разстрои, когато видя, че Льовенхайм и другите двама германци, които го придружаваха, се съмняваха в това. Всъщност, когато руските войници пресичат границата, те веднага са интернирани без никаква борба. През 1927 г. Льовенхайм напуска Комунистическата партия на Германия и става социалдемократ. В нацистка Германия той е член на тайна дисидентска група, но през 1935 г. бяга във Великобритания през Чехословакия. Там той се казва Уолтър Лоу, управлява инженерна компания заедно с брат си и става антикомунист. (Донякъде е объркващо, че в книгата от 1930 г., в която е отпечатана снимката, и в онлайн архива на германския БундесАРХИВ, BildY 10-775-1274-69, името му е изписано като Löwenhain.)

Мария Лайтнер (1892-1942) е унгарска еврейка, която работи като журналистка и писателка в Германия през 20-те години на ХХ век и публикува книги за своите пътувания: Hotel Amerika (1930) и Eine Frau reist durch die Welt (Една жена пътува по света, 1932). През 30-те години на ХХ век, след превземането на страната от Хитлер, тя трябва да се премести във Франция, където едва оцелява. През 1940 г. е интернирана, но успява да избяга и се укрива в Южна Франция, където изчезва. Вероятно умира от глад и болести в Марсилия през 1942 г.

Лазар Шацкин (1902-1937) произхожда от полско еврейско семейство. През 20-те години на миналия век е младежки организатор в Русия, но се скарва със Сталин и е разстрелян през 1937 г., вероятно в подземието на прочутия затвор „Лубянка“ в Москва.

Оскар Самуелсон (1885-1947) е активен член на Комунистическата партия на Швеция, но е изключен през 1929 г., след което става антисталинист. Остава обаче левичар и за известно време е член на градския съвет на Стокхолм, като същевременно се издържа като застрахователен агент.

Луиджи Полано (1897-1984) произхожда от Сардиния и е един от основателите на Комунистическата партия на Италия през 1921 г. По време на фашизма е в затвора за известно време, след което емигрира в Москва и изпълнява различни тайни мисии за Комунистическия интернационал, Коминтерна. Преживява чистките на Сталин и през 1945 г. се завръща в Италия, където става депутат, а по-късно и сенатор от Сардиния от Комунистическата партия.

Макс Бартел (1893-1975) е поет и писател, който през 20-те години на миналия век напуска комунистическото движение, а през 30-те години на миналия век става симпатизант на нацистите. В края на Втората световна война попада в съветската окупационна зона и е изпратен в трудов лагер, но през 1948 г. избягва в Западна Германия. Написва автобиографията си с красноречивото заглавие Kein Bedarf an Weltgeschichte (Няма нужда от световна история). До края на живота си се издържа с журналистика и писане на детски книги.

Свидетелстване срещу комунистите

Рут Фишер (1895-1981) преминава от една крайност в друга. Тя е родена като Елфриде Айслер, а двамата ѝ братя стават известни комунисти – композиторът Ханс Айслер и журналистът Герхарт Айслер. През 1918 г. тя е един от основателите на Комунистическата партия на Австрия, но се премества в Германия и става един от лидерите на Комунистическата партия там. След ожесточени борби за власт в партията тя и любовникът ѝ Аркадий Маслоу са изключени през 1926 г., след което създават радикална отцепническа група. Когато Хитлер взема властта, двамата с Маслоу бягат в Париж, а през 1940 г. – през Южна Франция в Испания и Португалия и оттам в Куба, където Маслоу внезапно умира, вероятно убит от съветски агенти. Фишер заминава за Съединените щати, където се изявява като яростен антисталинист. По това време и двамата ѝ братя живеят в Америка и през 1947 г. тя свидетелства срещу тях пред Комисията за неамериканска дейност към Камарата на представителите, в резултат на което Герхарт е вкаран за кратко в затвора, а Ханс е експулсиран от САЩ. По-късно и двамата братя Айслер стават известни в Източна Германия. Рут работи за американското разузнаване (под кодовото име „Алис Милър“), докато брат ѝ Герхарт е съветски агент. Неудовлетворена от Америка, Рут Фишер живее в Париж от 1955 г. до смъртта си. Написала е няколко книги за, или по-скоро против, сталинизма.

Реймон Лефевр (1891-1920) публикува антимилитаристичен роман за Първата световна война, след което става ревностен комунист. На връщане към Франция от конгреса на Коминтерна през 1920 г. той и още двама французи изчезват в Баренцово море, по което плават с малка лодка.

Снимки в мазето на Лубянка

На снимката от ляво на дясно стоят, според мен, Сиги Баматер, Швейцария, Лео Флиг, Германия, Свен Линдерот, Швеция, Ото Унгер, Германия, Арон Голдберг (Марсел Оливие), Франция, Герда Линдерот, Швеция, неизвестен, Хуго Силен, Швеция, Чарлз Шипман, Рихард Шюлер, Австрия, и двамата исландци, които вече бяха споменати – Хендрик Отосон и Бринйолфур Бярнасон. Сигурен съм за петимата скандинавски делегати, за които ми помогна Ларс Гогман от Arbeterrörelsens Arkiv (Архив на работническото движение) в Стокхолм, докато идентификацията на останалите трябва да се разглежда по-скоро като обосновано предположение.

Тези делегати ги очакваше различна съдба. Сиги Баматер (1892-1966) е един от основателите на Комунистическия младежки интернационал и от 1932 г. живее в Москва, където работи като криптограф и оперативен работник за Коминтерна. Преживява чистките на Сталин и по-късно работи като журналист в съветска информационна агенция, но никога не се връща в родната си Швейцария.

Лео (Леополд) Флиг (1893-1939 г.) е евреин и един от основателите на Комунистическата партия на Германия. След превземането на властта от Хитлер той става оперативен работник на Коминтерна в Париж, където ръководи производството на фалшиви паспорти и фалшиви пари, ръководи радиооператорите и куриерите и работи в тясно сътрудничество със съветската тайна полиция. През 1937 г. е извикан в Москва, а година по-късно е арестуван за десен троцкист. Измъчван е, докато не подписва признание, в което уличава и старите си другари, след което е разстрелян, вероятно в мазето на Лубянка.

Свен Линдерот (1889-1956) става лидер на сталинистката фракция в Комунистическата партия на Швеция и е председател на партията през 1929-1951 г. и член на парламента през 1939-1949 г. Той никога не се е отклонявал от сталинизма.

Ото Унгер (1893-1938) е германски евреин, който става член на Комунистическата партия на Германия. След превземането на властта от Хитлер той контролира издаването на нелегални брошури и вестници на партията, но скоро е заловен от нацистите. Освободен след известно време, той емигрира в Съветския съюз, но през 1937 г., по време на сталинските чистки, е арестуван и разстрелян, вероятно в мазето на Лубянка.

Партийни кадри, писатели и капиталисти

Арон Голдберг (1896-1993) е румънски евреин, израснал във Франция. През 1920 г. е арестуван в Германия на връщане от Москва. Тогава той приема псевдонима си Марсел Оливие. Прекарва две години в затвора, след което се завръща в Москва, където години наред работи като преводач. През 1929 г. се завръща във Франция, където скъсва с Комунистическата партия на Франция и става антисталинист. Участва за кратко в Гражданската война в Испания на страната на анархистите, но след завръщането си във Франция през 1937 г. престава да се занимава с политика.

Герда Линдерот (1891-1957) е съпруга на шведския комунистически лидер Свен Линдерот и също като него е заклет сталинист. За кратко е член на шведския парламент.

Хуго Силен (1892-1971) е водещ член на сталинистката фракция в Комунистическата партия на Швеция. През 1928 г. пътува до Исландия, за да подготви основаването на Комунистическата партия на Исландия през 1930 г. Между другото, съпругата му Сигне Силен е била агент на ГРУ, тайната служба на Червената армия, и според информация, предоставена от исландски бивши комунисти, именно тя е превеждала средства от Москва на исландските другари в началото на 30-те години.

Чарлз Шипман (1895-1989) е роден като американския евреин Чарлз Филипс. За да избегне наборна военна служба през Първата световна война, той бяга в Мексико, където установява контакт със съветски агенти. Известно време живее в Чикаго под псевдонима Мануел Гомес. Използвал е и името Хесус Рамирес. В Съединените щати работи като финансов журналист, а в резултат на показните процеси в Москва през 1936-1938 г. обръща гръб на комунизма. В крайна сметка той става успешен бизнесмен в САЩ и Канада. Написал е четивни мемоари, озаглавени “ Трябваше да е революция„: “ Мемоари на един американски радикал„.

Рихард Шюлер (1901-1957) е само на 17 години, когато става един от основателите на Комунистическата партия на Австрия. Той е редактор на партийния орган в Австрия, докато през 1934 г. не се налага да избяга – първо в Чехословакия, а след това в Съветския съюз. През 1945 г. се завръща в Австрия и отново става редактор на партийния орган.

Няма щастливи лагерници

Не успях да идентифицирам със сигурност лицето, което стои между Герда Линдеро и Хуго Силен. (Една от възможностите е индийският философ Манабендра Натх Рой, 1887-1954 г., който през 1920 г. е бил на 33 години.) Остават ми 20 лица. От тях осем оцеляват и остават верни на комунистическото движение през цялото време: Луиджи Полано, Сиги Баматер, Свен и Герда Линдеро, Хуго Силен, Рихард Шюлер, Хендрик С. Отосон и Бринйолфюр Бярнасон. Шестима оцеляват, но стават ренегати, отхвърляйки Коминтерна и сталинизма: Валтер Льовенхайм, Оскар Самуелсон, Рут Фишер, Макс Бартел, Арон Голдберг и Чарлз Шипман. Шестима от тях намират насилствена смърт – Мария Лайтнер, Лазар Шацкин, Вили Мюнценберг, Раймонд Лефевр, Лео Флиг и Ото Унгер, като четирима от тях са екзекутирани от приближени на Сталин. Тези двадесет души наистина илюстрират наблюдението на Троцки, че ако искаш да живееш спокойно, не си направил добре, ако си живял през ХХ век.