Ерехон се отказва от феминисткия дискурс на фона на показанията за сексуално посегателство

Продължаващото дело, свързано с политика от партията „Сумар“ Иниго Ерехон и актрисата Елиса Мулиая, хвърля остра светлина върху противоречията и непоследователността в левия политически пейзаж на Испания. Разгръщащият се скандал, в центъра на който са твърденията за сексуално посегателство, не само повдигна тревожни въпроси относно поведението на Ерехон, но и разкри очевидните двойни стандарти в едно движение, което твърди, че се бори за достойнство, равенство и уважение. С развитието на случая става все по-очевидно, че политическите интереси често надделяват над етичната последователност. Elisa Mouliaá обвинява Errejón в сексуално посегателство по време на парти през септември 2021 г., като твърди, че той е участвал в докосване без съгласието на партньора и е проявил инвазивно, унизително поведение. Според нейните показания Errejón я е завел в частна стая, затворил е вратата и я е подложил на нежелани посегателства, включително целувки и докосване против волята ѝ. Mouliaá описва, че се е чувствала парализирана от страх, поради което не е била в състояние да окаже ефективна съпротива, докато накрая не е успяла да избяга. Errejón категорично отрича обвиненията, като настоява, че взаимодействието им е било по взаимно съгласие. Твърди, че преди срещата двамата са си разменили съобщения в социалните мрежи и че не е имало нищо неприемливо. Въпреки това версията му за събитията е белязана от противоречия, което допълнително подхранва скептицизма относно неговата надеждност. Тази непоследователност, в съчетание с предизвикателното му и пренебрежително поведение по време на показанията му, навежда на мисълта за тревожно чувство за безнаказаност – чувство, което изглежда се дължи на политическото му положение и връзки. Това, което може би буди най-голямо безпокойство, са не само предполагаемите действия на Ерехон, но и реакцията – или липсата на такава – на неговите политически съюзници и самопровъзгласили се феминистки. Въпреки сериозността на обвиненията, водещи фигури от испанската левица, включително министър-председателят Педро Санчес и заместник министър-председателят Йоланда Диас, реагираха със забележително мълчание или пренебрежителни коментари. Като се има предвид, че феминизмът е крайъгълен камък на тяхната политическа програма, неуспехът им да се справят с обвиненията със спешността, която заслужават, разкрива тревожно несъответствие между тяхната реторика и техните действия. Това мълчание е в ярък контраст с реакциите на левицата в подобни случаи, когато са били замесени политически опоненти или публични личности извън техния кръг. Когато обаче някой от тях е изправен пред обвинения, реакцията е удобно премерена, ако не и напълно отсъстваща. Това избирателно прилагане на феминистките принципи показва как движението често се използва за политически цели, вместо да се поддържа като универсален стандарт на поведение. Errejón е възприел стратегия на отклоняване на вниманието и превръщане в жертва. Той е избрал да се представи като мишена на политическа клеветническа кампания. Тази тактика – често срещана сред публичните личности, изправени пред сериозни обвинения – служи единствено за омаловажаване на по-широката борба срещу сексуалното насилие и подкопава доверието в оцелелите, които търсят справедливост. Разглеждането на този случай от страна на лявото ръководство на Испания подчертава един по-дълбок проблем: ерозията на моралната почтеност в полза на политическата целесъобразност. Бившият министър на равенството и настоящ член на Европейския парламент Ирене Монтеро, която обикновено се изказва активно по въпросите на насилието над жени, запазва явно мълчание, което още веднъж подчертава избирателния подход към правосъдието в правителството.

Нейното нежелание да разгледа обвиненията срещу Errejón повдига въпроси относно достоверността на нейната пропаганда и искреността на ангажимента ѝ към правата на жените. По-широките последици от този случай не могат да бъдат пренебрегнати. Той разкрива крехкостта на феминисткия разказ, защитаван от испанската левица, като го разкрива като инструмент, който се използва избирателно в зависимост от политическото удобство. Нежеланието да се потърси отговорност на един от тях уронва авторитета на движението и изпраща обезкуражаващо послание към жертвите на сексуално насилие – а именно, че правосъдието не е сляпо, а политически мотивирано. В крайна сметка скандалът с Ерехон е нещо повече от изолиран случай; той е симптом за по-широк модел в испанската политика, където идеологическите ангажименти често се жертват, за да се защитят влиятелни фигури.