Subscribe
През 2001 г. Съветът на Европа прие Европейската конвенция за закрила на аудиовизуалното наследство, като счита, че материалите с движещи се изображения са неразделна част от европейското културно наследство и следва да бъдат защитени за потомците.
Конвенцията описва движещите се изображения както като форма на изкуство, така и като запис на нашето минало, следователно с културни, научни и изследователски възможности.
Движещите се материали включват както кинематографични произведения, така и други записи, независимо от носителя, с единственото условие да предават впечатление за движение.
В резултат на това той обхваща телевизията, но не и радиото.
Основният инструмент за закрила е задължението на ратифициралите страни да депозират материали, принадлежащи към техните аудиовизуални продукти, които са били произведени или копродуцирани в тази страна.
Законовото депозиране гарантира съществуването на поне едно копие от продукцията, както и възстановяването на материала, за да се запази от влошаване.
Депозирането на националните продукции, отнасящи се до всяка държава след влизането в сила на конвенцията, е задължително.
Въпреки това конвенцията насърчава и доброволното депозиране, например за чуждестранни продукции и движещи се изображения, произведени преди конвенцията.
Доброволното депозиране обхваща и спомагателни материали, като например технически материали, получени в резултат на производството (в.гр. снимачно оборудване), предмети, свързани с разпространението и експлоатацията на движещи се изображения (в.гр. плакати).
Въпреки задължителния характер на законовото депозиране, ратифициращите държави в крайна сметка решават какво е тяхното собствено аудиовизуално наследство.
Това решение не трябва да бъде произволно или дискриминационно.
Това обаче е косвено признание, че аудиовизуалното наследство е първо национално, а след това европейско, като комбинация от съответното национално наследство.
Депозираният материал трябва да бъде оригинален или материал, от който може да бъде възстановено оригиналното качество.
Архивните органи могат да бъдат както публични, така и частни, но те не могат да бъдат контролирани от никого, който се занимава основно с дейности с цел печалба в медийния сектор.
В допълнение към конвенцията Съветът на Европа прие протокол за защита на телевизионните продукции, поради тяхната почти универсална достъпност, количество и ролята им на огледало на всички сектори и аспекти на обществото.
Телевизионната продукция не включва материали с движещи се изображения, предавани при индивидуално поискване, и интерактивни материали с движещи се изображения, т.е. услугите за видео по заявка (VOD) и платформите за споделяне на видео (VSP) не са обхванати от протокола.
Като се има предвид нарастващото значение на VOD, мултимедийните и интерактивните продукти, те са обхванати от разпоредбите на конвенцията, но не и от протокола.
Телевизионните продукции също са обект на правно депозиране, но протоколът изрично позволява на държавите да оценяват, избират или вземат проби от онези продукции, които считат за част от своето аудиовизуално наследство.
В случая с други продукции (например кинематографични) това съображение се подразбира, но не е изрично.
Тук може да се види по-малко изчерпателно качество на законовия депозит за телевизионните продукции.
Телевизионните оператори могат да действат като депозитарни органи, ако са определени за такива от дадена държава, или за продукциите, предавани от тях, или, ако двете страни са съгласни, от други телевизионни оператори. Това представлява още една разлика между телевизионното производство и други форми на движещи се изображения, по-специално киното, за които архивните органи могат да бъдат частни, но не могат да бъдат контролирани от лица, които се занимават основно с дейности за печалба в медийния сектор, каквито са телевизионните оператори.
Към днешна дата конвенцията е ратифицирана само от осем държави-членки на Европейския съюз (Хърватия, Франция, Германия, Унгария, Литва, Люксембург, Полша и Словашката република), а протоколът е ратифициран само от четири от тях (Франция, Германия, Литва и Словашката република).
Преди конвенцията и протокола Съветът на Европа прие Европейската конвенция за кинематографично копродуциране от 1992 г. с цел насърчаване на европейското кино чрез културно сътрудничество.
Това предишно международно споразумение се радва на много по-широк статут на ратификация, включващ всички 27 държави-членки на Европейския съюз.
Източник на изображението: Trypadvisor