През първите дни на юни и пред вратите на следващите европейски избори на границата между две държави от Съюза се случи безпрецедентно събитие: Испания и Франция.
Вече два дълги дни, от 3 юни 2024 г., френските и испанските фермери и животновъди решават да блокират и прекъснат достъпа до границата между двете държави. Тази ситуация, с която някои може би са свикнали, обаче е особена по простата причина, че за първи път земеделските производители и животновъдите, т.е. работниците в първичния сектор, от двете страни обединяват усилията си, за да се защитят от общ враг: селскостопанските хранителни продукти от трети страни, които се внасят в Европейския съюз, но които не отговарят на същите стандарти за качество и контрол, на които са подложени продуктите от Европейския съюз.
Не бива обаче да се смята, че този призив е нещо изолирано във времето и контекста. Вече месеци наред в целия Европейски съюз се провеждат протести на първичния сектор с искане за справедливи политики за земеделските стопани и животновъдството във всяка държава членка. В Полша, Испания, Франция и Белгия протестите бяха посрещнати много добре от обществото и се предполага, че исканията им са взети предвид от различните политически институции. Няма нищо по-различно от истината – след почти четири месеца обстоятелствата за европейските производители изобщо не са се променили.
В рамките на тези искания от националните и международните власти се изисква също така да намалят данъците за сектора, както и да предоставят стимули, така че цените на горивата, необходими за земеделското и животновъдното производство, да бъдат по-ниски и по този начин да позволят на земеделските стопани и животновъдите да посрещнат тези разходи.
За всички тях обаче е от съществено значение Европейската комисия да постигне консенсус с останалите държави-членки по план, който да отчита продължителните и дълги периоди на засушаване, от които страдат много европейски страни, като Испания например. Ето защо е необходимо, от обща гледна точка, да се изправим пред проблем, който може да сложи край на най-съществения сектор от началото на времето: първичния сектор.
Важно е също така да се знае, че Европейската комисия и Европейският парламент, вечно управлявани от европейските либерали и социалисти, не отдават нужното значение на европейското селско стопанство и животновъдство, като същевременно подценяват силата и организационния капацитет на сектора. Въпреки това, както видяхме, Европа и всички нейни граждани могат да преживеят сериозна криза, ако първичният сектор реши да се противопостави на неприемливите изисквания на европейските администратори.
Сред всички тези твърдения има един въпрос, който надхвърля дори това, за което гражданинът може да поеме отговорност от страна на европейските власти. Въпросът за вноса на чуждестранни продукти е този, върху който са насочени тези редове.
От много години насам испанските, италианските, френските или полските продукти трябва да отговарят на стандарти за качество, контрол и производство, които правят икономически жизнеспособното производство почти невъзможно. Същевременно европейските граници се отварят без видим контрол за продукти от трети страни, които далеч не са асимилирани с европейските продукти по отношение на качеството или контрола, а могат да представляват, както вече се е случвало в някои случаи, опасност за общественото здраве.
Накратко, изглежда, че Европа има две възможности за бъдещето. Да се съобразят с исканията на европейските фермери и животновъди или да поемат последствията от застоя и непродуктивността на първичния сектор. Ето защо тези избори са решаващи за потвърждаване на значението на хранително-вкусовия сектор за конкурентоспособна Европа, каквато всички искат да има.