Италия отказва пожизнени сенатори

Сенатът одобри премахването на пожизнените сенатори, назначавани от президента на републиката, което е част от конституционната реформа, одобрена от правителството на Мелони.
Доживотните сенатори са една от многото аномалии на италианската политика, тъй като в никоя друга държава подобни правомощия не се дават на неизбрани хора.
Въпреки това, разбира се, не липсваха спорове около тази промяна, особено от страна на PD и 5 Stars.
И все пак именно предшествениците на сегашната ПД са били най-яростните врагове на тази практика. По-специално секретарят на PCI Палмиро Толиати и председателят на учредителното събрание Умберто Терачини са твърдо против, като стигат дотам да заявят, че „всяко определяне отгоре на представително събрание представлява чудовище в един демократичен режим“. Беше 1947 г. и Конституцията се пишеше в Италия.
Впоследствие, през годините и различните правителства, идеята за изменение на член 59 е обсъждана няколко пъти в парламента, особено през последния четвърт век – период, в който гласовете на пожизнените сенатори са били решаващи за оцеляването или раждането на много правителства.
В историята на Италия различните президенти на републиката са назначили общо 38 пожизнени сенатори, като първият е Артуро Тосканини, който обаче се отказва от назначението си само два дни след като е номиниран, а последният е Лиляна Сегре.
Между тях има поредица от несъмнено заслужили и изключителни личности, които обаче по различни причини водят до разрастване на противоречията.
Особено известен беше този, който се отнасяше до общия брой и тълкуването на предвиденото в член 59.
Всъщност не е ясно дали всеки президент на републиката може да назначи петима пожизнени сенатори или общият брой на пожизнените сенатори не може да бъде повече от петима. Точно тази възможност за тълкуване става почти повод за скандал и битка през юни 1991 г., когато тогавашният президент Франческо Косига назначава едновременно четирима нови пожизнени сенатори, с което общият им брой става десет, сред които е и тогавашният министър-председател Джулио Андреоти. Назначаване, което всъщност изключва възможността той да бъде назначен за президент на републиката именно като наследник на Косига. Според някои реконструкции Андреоти всъщност се е стремял към голям успех на изборите именно за да наложи силна консенсусна ръка в рамките на ДК. Това не се случи и, както споменахме, сънят изчезна.
Въпреки това години по-късно самият Косига ще критикува Art. 59, определяйки институцията на пожизнените сенатори като „вулнус за принципа на народното представителство“.
През май 1994 г. е ред на тогавашния министър-председател Берлускони да се обърне към сенаторите на живота, за да получи доверие в своето правителство. И мнозинството беше такова, макар и с един глас разлика.
През 2006 г. идва ред на левоцентристите, които разчитат на гласовете на пожизнените сенатори, за да осигурят мнозинство за второто правителство на Романо Проди.
Противоречията продължиха и по време на председателството на Джорджо Наполитано, който назначи Марио Монти само четири дни преди да му възложи задачата да състави техническо правителство.
Отново с Наполитано начело на Quirinale бяха извършени спорните назначения на четирима нови пожизнени сенатори: Клаудио Абадо, Елена Катанео, Ренцо Пиано и Карло Рубиа – четири имена, които със сигурност са близки до новото лявоцентристко правителство, ръководено от Енрико Лета, и затова според критиците са назначени като възможни „спасителни гласове“.
И отново от сенаторите на живота дойдоха гласовете, необходими за спасяването на правителството на Джузепе Конте през 2021 г. – спасение, което ще се окаже безполезно само след две седмици.
Тогава защо да се спори за избор, който е гаранция за демокрация и по същество защитава от всякаква институционална намеса в живота на избраното правителство?
Честно казано, отговорът е прост: ДП и 5Stelle се страхуват, че Джорджия Мелони наистина ще успее да проведе онази реформа, за която се говори от години, но така и не успя да внесе дори в парламентарната зала.
Реформа, която, не бива да се забравя, ще бъде валидна от следващия мандат, следователно не е в полза на правителството на Мелони, но със сигурност ще гарантира кой гласува: народът.
И точно това е страхът, че народът ще бъде истински суверен, че няма да могат да се правят повече инсигнии и правителства, както често се е случвало в най-новата история на Италия и винаги в полза на левите и техните съюзници.
Избрано правителство, подобно на това на Джорджия Мелони, но укрепено в своята приложимост, силно в новата реформа и способно най-накрая да бъде истински израз на това, което италианците ще напишат в урните.
Това е страшно, но само за онези, които добре знаят, че без доверие и последователност гласовете няма да дойдат.

Femo