Как Европа да се справи с Тръмп

Европейски дневник: Клуж, юни 2024 г.

Клуж е приятен малък град в центъра на Румъния, в Трансилвания. В древността там се е намирал римски град Напока, а сега градът често се нарича Клуж-Напока. (Старото му немско име е Клаузенбург.) Разстоянието от Клуж до Букурещ, Будапеща и Белград е приблизително същото. Клуж отдавна е официална и неофициална столица на Трансилвания, която обаче рядко е била независима или автономна област, управлявана последователно от унгарци, турци, австрийци, отново унгарци и румънци. Днес Клуж е населен предимно с румънци и унгарци. В него има много живописни сгради от дългата хабсбургска епоха (1699-1918 г.), той е безупречно чист, а в центъра му има прекрасни кафенета на открито, където се сервират отлични румънски вина. Населението е сравнително младо, тъй като това е университетски град. На 30 юни 2024 г. се озовах на конференция в Клуж в най-големия университет в Румъния, Бабеш-Боляй, организирана умело от две изключителни жени учени – Михаела Ровинару от Факултета по икономика и бизнес администрация на университета и Барбара Колм от Австрийския икономически център във Виена. Това беше Европейската банка на ресурсите– ежегодна среща на мозъчни тръстове, посветена на изследването на възможностите за спонтанно сътрудничество на свободния пазар вместо заповеди отгоре.

Къде е ЕС?

След неотдавнашните избори за Европейски парламент ме помолиха да изнеса лекция за ЕС. Изтъкнах, че европейските избиратели демонстрират на избори след избори, че няма да търпят две последствия от политиките на ЕС – неконтролируемата масова имиграция и унищожаването на националната държава като предхождащо изграждането на европейска федерална държава. През първите тридесет и пет години от съществуването си, от 1957 до 1992 г., ЕС е бил сила на доброто, като целта му е била да увеличи конкуренцията (евтини стоки и услуги за потребителите) чрез създаването на вътрешен пазар. Но в началото на 90-те години на миналия век се наблюдаваше мълчалива промяна на европейския проект, поне във вида, в който се преследваше от брюкселския елит. Вместо да продължи да развива първоначалната идея за Европа на националните държави, заемащи обширна зона за свободна търговия, и в отбранителен съюз със Съединените щати – най-могъщата военна сила в света – брюкселският елит иска да наложи на европейците Съединени европейски щати, които да бъдат по-скоро съперник, отколкото съюзник на Съединените американски щати. Икономическата интеграция от периода 1957-1992 г. беше желана и успешна, но политическата интеграция оттогава насам не беше подкрепена от мнозинството европейски избиратели. „Политическа интеграция“ всъщност е евфемизъм за „централизация“.

ЕС е тук, за да остане – казах в разговора си. Задачата беше да я реформираме. Предложих няколко реформи, най-вече за укрепване на принципа на субсидиарност, на който се основаваше първоначалната идея за мирна и просперираща Европа (политическите решения да се вземат възможно най-близо до засегнатите от тях): 1) Съдът на Европейския съюз, който действаше като безотговорна централизираща сила, трябва да бъде разделен на две съдилища. Единият се занимава с обикновени правни въпроси. Другият съд, Съдът по субсидиарността, следва да се занимава само с въпроси от компетентността между ЕС и неговите държави членки. Той следва да прилага един тест за всички оспорвани закони и мерки на ЕС: Това в съответствие ли е с принципа на субсидиарност? Съдиите трябва да се избират от група опитни съдии, а не само от евромандатите, както е сега. 2) Европейската комисия трябва да се превърне в обикновена държавна служба без законодателни правомощия. 3) Европейският парламент трябва да стане долна камара на нов парламент, в който горната камара ще бъде Европейският съвет. Тези два органа ще си поделят законодателната власт, която им е прехвърлена от Европейската комисия. Тази долна камара, за разлика от днешната Европейска комисия, ще се отчита пред обществеността. 4) Европейската централна банка трябва да се върне към стриктно спазване на първоначалния си устав. Тя трябва да се съсредоточи върху производството на стабилни пари, вместо да се опитва да решава проблемите на фискално безотговорните европейски правителства.

Справяне с Байдън

Една от широко обсъжданите теми на конференцията беше настоящата извънредна политическа ситуация в Съединените щати. Най-могъщата военна сила в историята, която на два пъти е спасявала Европа от тоталитаризъм (през Втората световна война и през Студената война), се ръководи от очевидно слабоумен човек, заобиколен от клика радикали. Въз основа на опита си в политиката през последните петдесет години изразих мнението, че Джо Байдън, макар и да не е подходящ за президент, както сега, така и в бъдеще, няма да се откаже, ако не бъде принуден да го направи. Щеше да се наложи да го измъкнат, но вероятно не с ритници и писъци. Той нямаше да бъде убеден от никакви сладки приказки от страна на демократичните величия. Той вече имаше много пари в банката и задължението на делегатите на конгреса на Демократическата партия през август да гласуват за него. Семейството му и служителите му, които се опитват да защитят позициите си, го подтикват. Въпреки това беше повече от вероятно, ако се кандидатира, да загуби от Доналд Тръмп на изборите. Физическото и психическото му състояние можеше само да се влоши.

Какво би могъл да направи демократичният естаблишмънт, за да го принуди да се оттегли и да избегне изборна катастрофа? В неофициалните дискусии по време на конференцията бяха споменати две възможности. Една от тях беше, че той щеше да се убеди, че ако не се оттегли, щеше да бъде задействана 25-ата поправка, според която вицепрезидентът и мнозинството от кабинета щяха да решат, че той е недееспособен. Ако заплахата е реална, той може да напусне доброволно. Другата възможност беше заплахата, че Министерството на правосъдието ще започне да разследва всички бизнес сделки и чуждестранни банкови сметки на семейство Байдън (не лично на него, трябва да се подчертае) и евентуалното му съучастие в тях. Ако Байдън осъзнае, че тази заплаха е реална (а тя ще дойде от неговите близки приятели и съюзници от Демократическата партия), той може да се откаже доброволно.

Справяне с Тръмп

Ако Тръмп стане президент, как Европа трябва да се справи с него? За съжаление Тръмп изпрати подвеждащи сигнали на четирите вълка, които чакат в тъмните си улички за всеки признак на американска слабост – Путин в Русия, Си в Китай, Хамейни в Иран и младия Ким в Северна Корея. Но самата му непредсказуемост може да ги възпре. Нещо повече, Тръмп е прав, че европейските страни трябва сами да плащат за отбраната си, а не да разчитат само на САЩ. Северна Америка и Европа трябва да бъдат в съюз, а не в отношения на зависимост. Те трябва да се подкрепят взаимно. Надяваме се, че този съюз може да бъде запазен и укрепен. Там, където обаче не съм напълно съгласен с Тръмп (или поне с някои от изказванията му, тъй като той постоянно променя мненията си), е свободната търговия. Доводите за свободната търговия са неоспорими, както може да потвърди всеки, който е чел Адам Смит и Фредерик Бастиа. Но отново Тръмп е отчасти прав за Китай. Факт е, както убедително твърди историкът Найл Фъргюсън, че Си, очевидно с подкрепата на Китайската комунистическа партия, преди известно време започна Студена война срещу Свободния свят. Затова задачата е да се създаде обширна и добре защитена зона за свободна търговия без четирите държави, които представляват реална заплаха за Свободния свят – Русия, Китай, Иран и Северна Корея. Тази зона за свободна търговия би могла да обхване Европа, двете Америки, Океания, Индия, Япония, Южна Корея, Тайван и други азиатски страни, а надяваме се и Африка. Защо ЕС трябва да ограничава свободната търговия само до собствените си държави членки, превръщайки се в „крепост Европа“, обградена с митнически стени? Защо Северна Африка, Индия и Бразилия да не могат да поемат ролята на Китай като доставчици на трудови услуги, които са по-евтини от тези в Европа и Северна Америка?

Това, разбира се, са само предположения. Може би Байдън ще се откаже, може би Тръмп няма да спечели, а може би ще се случи нещо друго, напълно неочаквано. Или, както казваше един датски остроумец, трудно е да се предвиди, особено бъдещето.