Subscribe
Европейски дневник: Ескориал, юни 2021 г.
Накрая чумата свърши. Първото ми пътуване в чужбина след епидемията от Ковида беше през юни 2021 г. в Мадрид, където изнесох лекция в Летния университет, организиран съвместно от брюкселския изследователски институт New Direction и испанския мозъчен тръст Fundación Civismo. Тя се провежда в Ескориал – дворец, построен близо до Мадрид през 1563-1584 г. от испанския крал Филип II.
На 14 юни двама изтъкнати испански учени – Педро Шварц, професор по икономика в университета CEU San Pablo в Мадрид, и Франсиско Хосе Контрерас, професор по юриспруденция в университета в Севиля и член на испанския парламент от Vox, изнесоха интересни презентации за либерализма и консерватизма, на които впоследствие отговорих. Познавам професор Шварц повече от четиридесет години като член на международната академия на класическите либерални и консервативни учени – Обществото Мон Пелерин, основано от англо-австрийския икономист и философ Фридрих фон Хайек през 1947 г. Шварц, ученик на англо-австрийския философ Карл Р. Попър в Лондонското училище по икономика, е председател на обществото „Мон Пелерин“ в периода 2014-2016 г. Макар че през 2021 г. той вече беше на 86 години, беше жив и красноречив оратор както винаги. Почти трийсет години по-млад от Шварц, Контрерас също допринесе с много прозрения за Лятното училище. Той принадлежи към група испански учени, които се опитват да се противопоставят на опитите на левите интелектуалци да изопачат историята, не на последно място испанската история.
Общата основа
В първата си лекция се съгласих с Шварц и Контрерас, че днес има много допирни точки между консерваторите и класическите либерали, въпреки че някои видове консерватизъм са нелиберални, а някои видове либерализъм са антиконсервативни (например романтичният индивидуализъм, който заменя принципа на свободата пред закона с изискването за неограничено себеизразяване). Описах дългата традиция на това, което може да се нарече консервативен либерализъм, като я проследих чак до XIII век, до исландския летописец Снори Стурлусон и италианския философ Свети Тома Аквински. И при двамата мислители присъстват двойните идеи за управление по взаимно съгласие и за правото на бунт срещу тираните, макар че по-късно консервативно-либералната традиция е формулирана по-систематично от Джон Лок, Дейвид Хюм и Адам Смит, признатите автори на класическия и консервативния либерализъм.
Може би основната разлика между консервативния либерализъм и другите видове либерализъм може да бъде откроена чрез контрастни интерпретации на четири революции в западната история. Консервативните либерали подкрепиха Британската революция от 1688 г. и Американската революция от 1776 г., защото те бяха направени с цел да се запазят и разширят съществуващите свободи, докато те се противопоставиха на Френската революция от 1789 г. (както тя се разви след обещаващото начало) и на Руската революция от 1917 г., защото те бяха направени с цел да се преустрои цялото общество от една малка политическа секта и да се наложат ценностите на тази секта на останалите. Казах, че четирите водещи принципа на консервативния либерализъм са частната собственост, свободната търговия, ограниченото правителство и уважението към традициите. Добавих, че според мен фон Хайек е предложил задълбочен синтез на консервативните прозрения и класическите либерални принципи с теорията си за неизбежното индивидуално невежество, което може да бъде преодоляно единствено чрез процеса на открития в свободното общество. Във втората си лекция обсъдих неотдавнашната си книга в два тома “ Двадесет и четирима консервативно-либерални мислители„.
Размисли в Ескориал
В Ескориал има манастир, а монасите любезно ни разведоха из огромния дворец, най-голямата ренесансова сграда в света. Видяхме изненадващо скромните кабинети на крал Филип II, откъдето той се опитва да управлява Испанската империя с незначителен успех. Той се старае да държи под свой контрол непокорната Нидерландия и няма съмнение, че испанският писател Мигел Сервантес намеква за него, когато описва битката на Дон Кихот срещу вятърните мелници, които неслучайно са почти неразделна част от холандския пейзаж. Всъщност прочутият роман на Сервантес може да се разглежда като пародия на безплодния и в крайна сметка абсурден проект за завладяване на чужди и далечни страни, на кичозната битка с вятърни мелници.
Разхождайки се из Ескориал, не можах да се въздържа да не се замисля за испанската история. Един от уроците е трагичната грешка, допусната от бабата и дядото на Филип II – Фердинанд и Изабел, които прогонват евреите от Испания и по този начин губят някои от най-предприемчивите си поданици. Руско-американският мислител Айн Ранд поставя предизвикателен въпрос в романа си “ Атлас изправи рамене“: Какво ще се случи, ако най-продуктивните членове на обществото трябва да напуснат? Испания дава един отговор: Стагнация (и тогава, разбира се, пренебрегваме всички лични трагедии). Друг, по-положителен урок от испанската история е сравнително плавният преход от диктатура към демокрация през 70-те години на ХХ век, в който монархията играе решаваща роля, осигурявайки приемственост и стабилност. Този преход е улеснен от факта, че по времето на Франсиско Франко Испания никога не е била напълно тоталитарна държава. Тя имала много повече огнища или центрове на власт от правителството, освен кралското семейство, може би най-вече църквата и бизнес общността. Свободата понякога може да бъде непредвидена последица от разпръскването на властта.