Малките държави са осъществими, ефикасни и желани

Европейски дневник: Любляна, май 2022 г.

Любляна, столицата на Словения, изглежда като излязла направо от приказка – в центъра й са скупчени старинни къщи в различни исторически стилове, над нея се извисява замък, а по зелените брегове на течащата през нея река Любляница има приятни кафенета на открито. Той вече е бил град в Римската империя, наречен Емона. Разположен на оживен търговски път между северната част на Адриатическо море и Дунавския регион, той е историческата столица на Карниола, една от териториите на Хабсбургите, но населена със словенци, които говорят славянски език. Немското ѝ име е Laibach. Градът и околните региони отдавна са поле на битки. Хуните, остготите, лангобардите и турците го нападат, а силите на Наполеон го окупират за известно време. Най-вече обаче градът намира мир и стабилност в продължение на векове под управлението на Хабсбургите, но след разпадането на Австро-Унгарската империя през 1918 г. Любляна става столица на една от провинциите, формиращи Югославия – първо кралство, а след това комунистическа държава. Словения е единствената европейска територия през Втората световна война, контролирана последователно от трите вида тоталитарни сили – фашисти, нацисти и комунисти. Следвоенните репресии в Титова Югославия са особено жестоки: според оценки комунистите са убили около 130 000 души. В Словения все още се откриват масови гробове. През 2022 г. министър-председателят Янез Янша обявява 17 май за Национален ден в памет на жертвите на комунизма.

Независимост на Словения

Когато отидох в Любляна в началото на май 2022 г., моите приятели, словенският историк д-р Андрея Валич Звер и съпругът ѝ, евродепутатът Милан Звер, бивш министър на образованието, ме посрещнаха на летището и ме поканиха на вечеря в хубав словенски ресторант, където опитахме вкусна местна храна и вино. По време на вечерята обсъдихме историята и настоящите обстоятелства в Словения. Когато Югославия се разпада през 1991 г., на 25 юни Словения обявява своята независимост. В началото югославските военни се опитват да потушат движението за независимост, но след десет дни ожесточени боеве е сключено примирие. Впоследствие Исландия е първата западна държава, която признава независимостта на Словения на 19 декември 1991 г., последвана същия ден от Германия и Швеция. Тогава моят приятел Давид Одсон беше министър-председател на Исландия. Убеден антикомунист, той изпитва голяма симпатия към новоосвободените народи от Централна и Източна Европа, които са били под комунистическо иго и сега искат да създадат свои собствени национални държави.

Андрея е написала достъпна кратка книга за водача на словенското движение за независимост Йоже Пучник, както на словенски, така и на английски език. Европейският съюз (тогава наричан Европейска общност) признава Словения през януари 1992 г., а Съединените щати – през април. През 2004 г. Словения става член на Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО) и на Европейския съюз, както и на Шенгенското пространство и еврозоната. Дойдох в Словения само две седмици след парламентарните избори, на които левият популист, милионерът Роберт Голоб, победи опитния и съобразителен десноцентрист Янша, три пъти министър-председател и твърд антикомунист, под чието ръководство страната процъфтяваше. Докато бях в Словения, Голоб съставяше коалиционно правителство от собственото си популистко движение, социалдемократите и Лявата партия.

В защита на малките държави

В Словения продължих европейското си турне, за да популяризирам последната си книга,
Двадесет и четирима консервативно-либерални мислители
. На 10 май 2022 г. изнесох презентация на семинар в Любляна, организиран от Факултета по икономика и бизнес към Католическия институт в Любляна и Австрийския икономически център във Виена. Основното ми послание беше, че икономическата интеграция парадоксално улеснява политическата дезинтеграция, с което имах предвид намаляването на размера и съответно увеличаването на броя на политическите единици през последните седемдесет и пет години. Обяснението на този парадокс беше, че с икономическата интеграция малките държави могат да се възползват от огромните ползи от международното разделение на труда. Както отбелязва Адам Смит, разделението на труда е ограничено от обхвата на пазара. Също така забелязах, че обикновено малките държави са по-хомогенни от големите и че поради това гражданите често се идентифицират повече помежду си, развивайки по-силно чувство за солидарност. И в този случай малките държави са по-гъвкави и прозрачни от големите. Гражданите им са по-близо до тези, които имат власт над тях, отколкото другаде. Не е задължително икономиите от мащаба да са в полза на големите държави. Всъщност разходите за полицейска дейност на глава от населението са по-ниски в някои малки държави, като петте скандинавски страни, отколкото в много по-големи държави, като Обединеното кралство или Съединените щати.

Преодоляване на уязвимостта

Големият недостатък на малките държави обаче е тяхната уязвимост – признах аз, припомняйки прочутия Мелиански диалог на Тукидид. Затова малките държави трябваше да търсят силни съюзници. „Si vis pacem, para bellum“, както са казвали римляните: Ако искаш мир, готви се за война. Припомних си, че и моята страна Исландия, и Словения са членове на НАТО, Организацията на Северноатлантическия договор, и то с основание. Семинарът, на който присъстваха много хора, беше ръководен от професор Митя Щайнбахер от Католическия институт (един от тримата известни братя Щайнбахер, които са страстни икономически либерали). Другите лектори бяха американският бизнесмен Тери Анкер, който говори за предприемачеството, австрийският икономист др. Барбара Колм за разумните пари, британският счетоводител и бизнесмен Кийт Майлс за Брекзит и Европейския съюз, американският писател Крейг Бидъл за философията на индивидуализма и словенският професор Жига Тюрк, бивш министър на образованието, за еволюционния аргумент в полза на свободата. В Любляна взех интервю от Петер Мерше от онлайн списанието Domovina и му обясних, наред с други неща, защо мога да включа и Свети Тома Аквински, и Айн Ранд, колкото и различни да са те, в книгата си за
Двадесет и четирима консервативно-либерални мислители
. (Краткият и поради това твърде опростен отговор е, че и двамата са аристотелисти.)