Най-лошото от Програмата до 2030 г.

Така наречената Програма до 2030 г. беше одобрена от Организацията на обединените нации на 25 септември 2015 г. и включва пет раздела, от които третият е несъмнено най-известният: Цели и задачи за устойчиво развитие (параграфи 54-59).
Както повечето резолюции на Общото събрание, тя няма обвързващо действие.
Цел № 13 на устойчивото развитие препоръчва да се предприемат спешни действия за борба с „изменението на климата“ и неговите последици.
McKinsey е изчислил, че декарбонизацията на икономиката ни до 2050 г. ще ни струва 275 млрд. долара, което е около 9 % от сегашния брутен световен продукт; тя ще унищожи и 185 млн. работни места.
Социалният фонд за климата на Европейския съюз изразходва 11 млрд. евро от парите на данъкоплатците, за да помогне на семействата и предприятията да се възстановят от климатичната стратегия на ЕС, произтичаща от Програмата до 2030 г.
Всички тези разходи са в противоречие с Цел № 1 за устойчиво развитие, която е да се сложи край на бедността във всичките ѝ форми навсякъде, и с Цел № 2, която е да се сложи край на глада, да се постигне продоволствена сигурност и подобрено хранене и да се насърчи устойчивото селско стопанство.
От друга страна, Цел № 1 на устойчивото развитие звучи като текст на социалистическата политика, когато прокламира, че до 2030 г. всички мъже и жени трябва да имат „равни права на икономически ресурси“.
Равно право на икономически ресурси е съществувало само по време на комунистическото управление (ако изключим комунистическия елит, който е имал достъп до по-големи икономически ресурси от останалите.
По подобен начин Цел № 2 за устойчиво развитие насърчава „равния достъп до производствени ресурси и производствени средства, знания, финансови услуги, пазари и възможности за добавяне на стойност“.
Такъв равен достъп, отново, е възможен само при радикално леви политически системи.
Комунистическите системи, за да разпределят ресурсите така, че гражданите им да имат минимален достъп до тях, обикновено насърчават задължителна демографска политика.
Историческият пример на Китай идва на ум.
По подобен начин Цел № 5 изисква от държавите да осигурят всеобщ достъп до сексуално и репродуктивно здраве и репродуктивни права (доброволен аборт).
Напротив, демографските цели, поне в повечето европейски държави, би трябвало да стимулират раждаемостта, тъй като в момента много страни страдат от обществено положение, което е доста под репозитивното съотношение от 2,1 деца на семейство.
Консервативните правителства, включително тези на Италия, Унгария и Полша до 2024 г., въвеждат програми за подпомагане на младите двойки, които създават деца и ги образоват.
Предполагаемото решение на демографското самоубийство идва в рамките на Цел 10: Да се улесни организираната, безопасна, редовна и отговорна миграция и мобилност на хората, включително чрез прилагане на планирани и добре управлявани миграционни политики.
Вместо деца – мигранти; но това е начин да се размие културната идентичност на нациите, като се атомизират хората по света.
Освен това планирането на движението на хора отгоре надолу е равносилно на социално инженерство, с етичните проблеми, които подобна имплицитна депортация предполага.
На срещата на Г-7, проведена в Рим през юни т.г., италианският министър-председател Джорджия Мелони успя да не включи в протокола политиката за абортите от Програмата до 2030 г., за разлика от това, което либералният президент на Франция Макрон категорично защитаваше.
По подобен начин италианският политик е подписал предложение за закон, забраняващ продажбата, производството и разработването на месо, получено чрез лабораторни клетъчни култури, с цел да се опазят селскостопанското наследство и културата на страната. Това решение противоречи на цел номер 2 от Програмата за устойчиво развитие до 2030 г., която евфемистично защитава изкуствените храни, ако се чете зад редовете: В текста на ООН се обявява, че светът трябва да „осигури устойчиви системи за производство на храни и да прилага устойчиви селскостопански практики, които увеличават производителността и производството, спомагат за поддържането на екосистемите, укрепват капацитета за адаптиране към изменението на климата, екстремните климатични условия, сушата, наводненията и други бедствия и постепенно подобряват качеството на земята и почвата“.
Какви са устойчивите системи за производство на храни или устойчивите земеделски практики, които увеличават производителността и производството и спомагат за поддържането на екосистемите, когато в същото време на нашите земеделски стопани се казва, че отглеждането на добитък увеличава глобалното затопляне?
Да се пропагандира изрично, че ядем насекоми, вместо да се срещаме, все още е табу, но най-добрите практики са закони като този на Мелони, а не двусмислените формулировки на световния елит.
Източник на изображението: Everand