Накъде отива Франция?

Новият министър-председател на Франция Франсоа Байру е известен като истински центрист, който от десетилетия подчертава значението на събирането на стабилни мнозинства, както и на това да не се поддава на опростените послания на крайнодесните партии. Ето защо е логично, че едва сега той най-накрая трябваше да стане министър-председател, като се има предвид твърде неясната политическа ситуация, която преобладава в страната. Въпросът обаче е какво може да направи той и накъде върви Франция в политическо отношение. Във Франция има три ясно изразени политически блока. Имаме крайната десница с Националния сбор като основна доминираща партия. Към нея можем да причислим и части от традиционната гаулистка десница, дори и да не си сътрудничат формално. След това имаме либералния център с партиите, подкрепящи Макрон, и части от старата десница. И накрая имаме червено-зелената левица, където La France insoumise, водена от левия популист Жан-Люк Меленшон, е най-голямата сила. Когато миналата година президентът Еманюел Макрон неочаквано разпусна Националното събрание и свика нови избори, мнозина смятаха, че Националният сбор и неговите съюзници ще получат мнозинство в парламента. Но на втория тур на изборите се оказа, че опозицията срещу Националното обединение все още е толкова силна сред всички, които все още не гласуват за партията, че те гласуваха за всеки кандидат в своите избирателни райони, който имаше шанс да спечели пред кандидата от Националното обединение. Тогава мнозина от левицата се надяваха на правителство с ясно изразен ляв профил, но центристът Еманюел Макрон (който назначава министър-председателя) упорито създава правителства, които се основават на дясноцентристка, а не на лява политика. Първото правителство, което той назначи след парламентарните избори през лятото, беше оглавено от Мишел Барние. Той трябваше да подаде оставка след внесения срещу него вот на недоверие, а правителството му беше прието в парламента на 4 декември. Когато след това Макрон се нуждаеше от нов министър-председател, той най-накрая се обърна към стария центрист Франсоа Байру. И за пореден път левицата видя правителство с ясно изразен дясноцентристки профил. Четиринадесет от членовете на кабинета са от собствения политически лагер на президента. Седем от тях са от традиционната дясна партия „Републиканците“. Четирима души нямат политически цвят, двама идват от собствената на Франсоа Байру центристка група „Модем“, двама от групата „Хоризонт“, двама от дясноцентристката партия UDI и само двама от левицата. Кандидатурата на Байру беше подкрепена от целия блок на Макрон. Той беше отхвърлен от La France insoumise, докато останалите леви партии и всички десни партии го приеха и обявиха, че ще му дадат шанс и ще видят каква политика ще води новото правителство. С други думи, имаме ситуация, в която френският парламент приема централни правителства, защото знае, че страната всъщност трябва да бъде управлявана, но и в която правителствата много трудно постигат нещо в действителност. В дългото интервю, което телевизионният канал LCI направи на 27 януари с Франсоа Байру, става ясно с какви проблеми се сблъсква френското правителство. Воля за управление не липсва. Министър-председателят казва, че иска да управлява Франция и да я обедини. Въпросът обаче е как може да стане това.

На директен въпрос Байру обяснява, че не иска да продължи с предложението на предишното правителство за съкращаване на 4000 учители. Това ново изявление явно изглежда като отстъпка пред политическата левица и, разбира се, пред учителската професия. Но Байру също така заявява, че иска да укрепи отбраната, съдебната система и полицията. Това, разбира се, е политика, която се харесва на десницата. Следователно и левите, и десните избиратели трябва да са доволни. Добре известен проблем е, че Франция обича да оставя публичния сектор да расте. Франция е страна с високи данъци и голям публичен сектор. Според някои вие имате закостеняла и прекомерно голяма бюрокрация. И в същото време борбените французи трудно приемат съкращаването на публичните разходи. Тук Байру казва в интервюто, че иска да намали броя на държавните служители. Но тъй като французите рядко приемат подобна промяна, без да започнат да се карат и да обявяват стачки, намаляването трябва да се осъществи главно чрез естествено пенсиониране. Той също така иска да намали ненужната бюрокрация. Това винаги звучи добре, но на практика означава, че хората ще бъдат уволнени от работа. Десният политик Никола Саркози, който управляваше Франция между 2007 и 2012 г., се опита да модернизира френската икономика. Той намали някои данъци, подобри условията за предприемачите и се опита да осъществи пенсионна реформа. Реформите му обаче бяха прекъснати от международната финансова криза, която ни връхлетя през 2008 г. Жизненият стандарт на французите се понижи. Френското правителство трябваше да поеме дълг поради рязко спадащите данъчни приходи. Президентството на Саркози беше белязано и от обвинения в корупция, а на изборите през 2012 г. Саркози загуби от социалиста Франсоа Оланд. Сега обаче центристкият политик Франсоа Байру изглежда иска да тръгне по стъпките на Саркози. И това се отнася, наред с други неща, за пенсиите. Разходите за пенсии просто не се сумират. Проблемът е не само в това, че французите се пенсионират рано, но и в това, че във Франция, както и в останалата част на Европа, се раждат твърде малко деца, докато хората живеят по-дълго. – Не може повече да се получава така, казва Байру в интервюто, че все по-малко деца трябва да издържат все повече и повече. Но тогава възниква и въпросът дали имиграцията, която сега се обсъжда толкова разгорещено във Франция, може да реши въпроса за повторното нарастване на френското население. Байру е центристки политик и винаги е внимавал да отбележи дистанцията си от критично настроения към имиграцията Национален рали. Но сега в интервюто той казва, че въпросът за имиграцията е въпрос на пропорции. Разбира се, в страна като Франция може да има имиграция, но трябва да има разумни пропорции. – Дали имаме три или тридесет процента имигранти във Франция означава всичко за това как трябва да гледаме на имиграцията, казва той. На директен въпрос на журналиста Байру отговаря, че днес много французи имат усещането, че са претоварени („submergé“) от имиграцията и че Франция отдавна е изоставила разумните пропорции.

– Но стигнахме ли до момента, в който вече не е разумно да приемаме повече хора? – пита журналистът. Франсоа Байру заявява, че всъщност е така. От всичко това човек би могъл да си помисли, че пътят напред за френския център и традиционната десница би бил да започнат сътрудничество с голямата националистическа партия. Точно както е направено например в Швеция или Италия, центърът и традиционната десница ще се откажат от противопоставянето си на десния национализъм и ще установят ползотворно сътрудничество, в което ще поемат отговорността за икономиката и растежа, както и за имиграцията и нацията. Но когато Байру е попитан дали би обмислил управление с Националното обединение, отговорът все още е „не“. И това е, казва Байру, въпрос на идеи и ценности. Журналистът посочва, че това работи в Италия и Нидерландия, но Байру поклаща глава и казва „не“. Тук обаче въпросът е дали френският център и традиционната десница нямат нужда от преосмисляне. Как може да се направи държавата по-ефективна, а икономиката по-динамична заедно със социалистите? Как френският център и традиционната десница могат да създадат отговорна политика по отношение на миграцията, френската идентичност и култура с левица, която се характеризира със самоомраза и ойкофобия? Странно е как френският политически пейзаж толкова последователно отказва да допусне Националното събрание до властта. Резултатът ще бъде само този, че партията ще продължи да се разраства. Ако Франция иска да бъде част от дясната вълна, която сега залива Запада, където отново се възхваляват нашите традиционни европейски ценности като предприемачеството и културния консерватизъм, частта от френския истаблишмънт, която се смята за несоциалистическа, вероятно трябва да започне да гледа към националистическата десница. Но не и да им даде еднолична власт. Но да ги интегрира в един необходим социален проект, който да отдалечи страната от икономическата стагнация и културната поляризация.