Subscribe
Няма да е новина, ако кажем, че Европа е в сериозна беда и е изправена пред сериозни предизвикателства по отношение на имиграцията, особено на незаконната имиграция. Би било разумно да се очаква, че европейските политици ще се усетят, след като през 2015 г., в разгара на бежанската криза, беше достигнат рекордно висок брой незаконни преминавания на границите – над 1,8 милиона незаконни преминавания. Няма съмнение, че след 2015 г. незаконното преминаване на границата е намаляло значително, но все още остава неустойчиво високо и е лесно да се подценят цифрите, ако се сравнят с тези, които рязко нараснаха през 2015 г. През 2016 г. незаконните преминавания на границата на ЕС останаха високи – над 511 хил., и въпреки че след това намаляха, през 2023 г. бяха регистрирани най-високите стойности от 2016 г. насам – 330 хил. незаконни преминавания на границата.
За съжаление обаче създателите на политики не са се заели с този проблем. Вместо това се е наложил консенсус, който се състои от неустойчива комбинация от „ритане на кофата“, неспособност за справяне с порочните стимули, които карат имигрантите да предприемат опасното пътуване през Средиземно море, и неспособност да се поставят на първо място законността и реда, сигурността и европейците. Но европейските граждани не са слепи за социалните, икономическите и културните проблеми, проблемите на реда и националната сигурност, свързани с все по-нарастващото население от нелегални мигранти от страните от Близкия изток и Африка в границите на Европа. Може би това е една от основните причини, поради които двете консервативни партии, ЕКР и ИД, вероятно ще се издигнат до 3rd и 4th на европейските избори през юни 2024 г. и според проучванията на общественото мнение може дори да събере повече места заедно от традиционните основни партии – ЕНП и С&Д.
Ако се върнем на имиграцията, през декември миналата година Европейският парламент и Съветът постигнаха напредък по „Новия пакт за миграцията и убежището“ – политически пакет, предложен от Европейската комисия през 2020 г. за реформиране на общата европейска система за убежище, който оттогава е в задънена улица. В пакета има някои задоволителни политики, като например Регламента за скрининг, който има за цел да установи хармонизирани правила за удостоверяване на самоличността на граждани на трети страни при пристигането им, за да се повиши безопасността и сигурността в Шенгенското пространство; Регламента за Евродак, който има за цел да разработи обща база данни за събиране на по-точни и пълни данни с цел установяване на неразрешени движения; Регламента за процедурите за убежище, който има за цел да направи процедурите за убежище, връщане и управление на границите по-бързи и по-ефективни, и Регламента за кризите и форсмажорните обстоятелства, който има за цел да гарантира, че ЕС е готов да се справи с кризисни сценарии в бъдеще.
Всички тези мерки са в съответствие с консервативните принципи, тъй като ще допринесат за предоставяне на по-голяма подкрепа на държавите членки за защита на външните граници на ЕС, за увеличаване на процента на връщане на неуспелите кандидати за убежище в страната им на произход, за борба със злоупотребите със системата за убежище на ЕС и т.н. Въпреки това една от водещите политики на този нов пакт предизвиква сериозно безпокойство у европейците. Разбира се, става дума за Регламента за управление на миграцията в областта на убежището, който се стреми да установи ново правило за солидарност между държавите членки, за да се реорганизира пристигането на търсещите убежище, като се твърди, че понастоящем само няколко държави приемат по-голямата част от търсещите убежище. Целта на тази политика е да се осигури спасителен пояс за държави на първа линия като Испания и Гърция, които управляват своята част от външната граница на ЕС изключително лошо, като се изисква от държавите-членки да предложат подкрепа чрез преместване на търсещите убежище или, ако не го направят, да предоставят финансова помощ за покриване на разходите за тези търсещи убежище.
В крайна сметка това създава обратен стимул за бъдещите лица, търсещи убежище, и е неприемливо налагане на санкции на държавите членки, които не желаят да разводняват националните си общности с икономически мигранти от Близкия изток, които не желаят да се интегрират в западното общество и да приемат неговите ценности. В това отношение унгарският министър-председател Виктор Орбан е еталон. Той защитава тезата, че „единственият начин да се спре миграцията е всеки, който иска да влезе в ЕС, да не влиза в него, докато не бъде взето съответното решение“ по отношение на молбата му за убежище. „Никое друго решение няма да доведе до желания резултат“, смята Орбан. Той заяви още: „Убеден съм, че унгарското правило е моделът. Не трябва да му се противопоставяме, не трябва да го осъждаме. Това е единственият работещ регламент в Европа“. Както защитават Орбан и ЕКР, задължително е европейската миграционна система да зачита гласа и желанията на националните общности и да се основава на сътрудничество, а не на принуда. Освен това миграционната система трябва да се основава на два важни стълба: стабилни граници, които да предотвратяват незаконното преминаване, и екстернализация, която се състои в работа с трети държави за постигане на споразумения за сътрудничество, които да предотвратяват и разубеждават мигрантите да предприемат животозастрашаващо пътуване през Средиземно море, когато страната, от която преминават, е обективно безопасна.