Subscribe
Европейски дневник: Париж, юли 2024 г.
На тазгодишния национален празник на Франция, 14 юли 2024 г., се озовах в Париж на връщане към Рейкявик от Екс-ан-Прованс, където изнесох лекция в лятно училище за скандинавския протолиберализъм и класическия либерализъм на Снори Стурлусон (1179-1241), Андерс Хидениус (1729-1803) и Николай Ф. С. Грюндвиг (1783-1872).
Градът беше обичайната си същност, с величествените си сгради и паметници, широки булеварди, просторни площади, недружелюбни сервитьори и вкусна храна.
Това, което обаче привлече вниманието ми, когато станах свидетел на празненствата в Париж, беше силният дух на милитаризъм и агресия, с който са пропити както националният празник на Франция, така и националният химн.
Това е единствената западна държава, която отбелязва националния си празник с голям военен парад в столицата, а в другите градове има по-малки паради.
(Финландците празнуват своя Ден на независимостта с военни паради, но всеки път в различен град и в много по-малък мащаб).
Празникът е определен за т.нар. ден на Бастилията, който често се смята за начало на Френската революция.
На 14 юли 1789 г. разгневена тълпа щурмува прословутата затворническа крепост Бастилията в центъра на Париж.
След първоначална съпротива управителят на затвора Бернар дьо Лауне се предава.
Тълпата го убива, отрязва главата му, набива я на кол и я разхожда по улиците на Париж.
Затворът обаче се оказва почти празен, в него има само седем затворници.
Дали това наистина е повод за празнуване?
Белгийски военен марш
На националния празник площадите на Париж са озвучени от френския национален химн – Марсилезата, която също води началото си от Френската революция.
Това е военен марш, боен, войнствен, наистина окъпан в кръв:
Aux armes, citoyens, Formez vos bataillons, Marchons, marchons!
Qu’un sang impur Abreuve nos sillons!
Или на английски език:
Грабвайте оръжията си, граждани!
Сформирайте своите батальони!
Да потеглим!
Да маршируваме!
Нека нечиста кръв да напои нашите полета!
Смята се, че около 40 000 души са загубили живота си по време на Френската революция, която завършва не само с терора от 1793-4 г., но и с военната диктатура на Наполеон и неговия неуспешен и скъпоструващ опит да завладее цяла Европа.
В Граждани, отличната си книга за Френската революция, Саймън Шама пише (стр. xv): „Насилието е необходимо условие за революцията, и то от самото начало, от лятото на 1789 г.“.
Тържествен, възвишен химн
Докато се разхождах по улиците на Париж, не можех да не противопоставя тези два символа на френската национална идентичност на съответните символи в моята малка Исландия, вероятно страната с най-малко насилствена история в света.
Нашият национален празник е 17 юни – рожденият ден на водача на исландската борба за независимост Йон Сигурдсон през 1811 г.
Всъщност Исландия, първоначално заселена от бежанци от кралското потисничество в Норвегия, е била независима до 1262 г., когато е била принудена да стане норвежки трибут, а по-късно и датска зависимост.
През 1848 г. Йон Сигурдсон, учен историк и филолог, излага претенциите на Исландия за независимост: че исландците имат собствен език, литература и история и следователно трябва да имат собствена суверенна държава; че през 1262 г. исландците са предали суверенитета си на норвежкия, а по-късно на датския крал, но че с отказа на краля от абсолютната му власт през 1848 г. суверенитетът не е предаден на датския народ, а е върнат на исландците; и че исландците знаят по-добре от датските бюрократи какво е в интерес на Исландия.
В борбата на исландците за независимост не е пролята нито капка кръв.
Борбата се водеше с аргументи, позоваване на стари документи и исторически събития.
Въпреки че Йон Сигурдсон починал през 1879 г., борбата продължила и през 1918 г. Дания признала Исландия за суверенна държава в лична уния с датския крал.
На 17 юни 1944 г. Исландия става република.
Исландският и френският национален химн също са толкова различни, колкото е възможно.
Исландският химн е химн, написан през 1874 г., когато е минало хилядолетие от пристигането на първите норвежки заселници през 874 г:
Богът на нашата страна!
Бог на нашата страна!
Ние се покланяме на Твоето име във възвишеното му чудо.
Слънцата на небесата са заложени в Твоята корона От Твоите легиони, вековете на времето!
При Теб всеки ден е като хиляда години, Всяка хиляда години – само ден, Потокът на вечността, с почитта на сълзите си, който благоговейно отминава.
Изпълнението на химна е доста трудно заради големия му вокален диапазон, но той е великолепно, тържествено и възвишено и извисяващо произведение на поезията и музиката, в което няма и намек за агресивност или високомерие.
Изтънчена консервативно-либерална традиция
Безспорно френският национален дух има милитаристична, дирижистка и авторитарна жилка: Това са: колбертизмът, наречен на името на финансовия министър на Людовик XIV, който предполага прекомерно данъчно облагане и регулиране; якобинизмът – демократичният деспотизъм на френските революционери; и бонапартизмът – политически дует само за двама изпълнители – всемогъщия диктатор и номинално суверенния народ.
Но Франция има и силна и сложна консервативно-либерална традиция, много по-богата в социологически и исторически план от доста бездарния английски утилитаризъм, както наистина бях посочил в лекцията си в Екс-ан-Прованс, преди да пристигна в Париж.
Бенджамин Констант (1767-1830 г.) противопоставя свободата на модерните хора на свободата на древните, индивидуалните защитени области, от една страна, и самоуправлението на малък колектив, от друга.
Фредерик Бастиа (1801-1850) блестящо опровергава икономическия протекционизъм.
Алексис дьо Токвил (1805-1859 г.) се занимава с проблема как могат да се съчетаят свободата и равенството и намира решение в процъфтяващото гражданско общество на Съединените щати.
Бертран дьо Жувенел (1903-1987 г.) противопоставя мъдрия рекс Свети Луи, който седи под дъба във Винсен и раздава правосъдие на поданиците си, на амбициозния дукс Наполеон, който язди кон в Аркола и води армията си в битка.
Констант отхвърля идеята на друг швейцарско-френски мислител, Русо, който е „предоставил смъртоносни претексти за повече от един вид тирания“.
В противовес на Русо Констант посочва, че „когато се предаваш на всички останали, със сигурност не е вярно, че не се предаваш на никого. Напротив, това означава да се предадеш на онези, които действат от името на всички“.
Токвил дава поразителното обяснение на Френската революция, че тя е пряк исторически резултат от централизацията, при която кралете постепенно са премахнали посредническите институции между индивидите и държавата.
Абсолютният крал отстъпва място на абсолютния „народ“, или по-скоро на онези, които завземат властта от името на народа.
Присъдата на Токвил по отношение на революционерите е осъдителна, но справедлива: „Тези писатели естествено се изкушаваха да се отдават безрезервно на абстрактни и общи теории за управлението. Те не са имали практически познания по темата; пламът им не е бил подклаждан от реален опит; не са знаели за съществуващи факти, които да пречат на желаните реформи; не са знаели за опасностите, които са неразделна част от най-необходимите революции, и не са мечтали за такива. Докато наблюдавах тържествата в Париж на 14 юли 2024 г., не можех да не си помисля, че Франция би направила добре да оцени тази консервативно-либерална традиция, вместо да аплодира символите на провалената Френска революция.