Subscribe
Историята ни предлага много примери за това докъде точно може да стигне тоталитарната цензура. Никой от тях обаче не е по-дръзък от събитията, случили се в нацистка Германия. Ако комунистическият блок използваше редица бюрократични мерки, за да задуши бавно литературата и печата, които смяташе за „опасни“, то адептите и аклитите на Хитлер избраха да прилагат цензура чрез множество спектакли. Това е нецензурираната история на изгарянето на книги през 1933 г.
Прелюдия
Това, което често се нарича „Bücherverbrennung“ на немски език, започва с внимателно организирана от нацистката партия кампания за прочистване на германското общество от литература, която се смята за „негерманска“ или противоречаща на нацистката идеология. Събитията, довели до изгарянето на книгите, са подхранвани от идването на власт в Германия на Адолф Хитлер и Националсоциалистическата германска работническа партия (НСДАП).
След като поема контрола над германското правителство през януари 1933 г., нацистката партия не губи време, за да изпълни програмата си за цензура и културно пречистване. Една от първите стъпки, предприети от режима, е създаването на Министерството на народното просвещение и пропагандата на Райха, оглавявано от Йозеф Гьобелс. Това министерство играе централна роля в оформянето на общественото мнение и разпространението на нацистката пропаганда, включително демонизирането на определени книги и автори.
През февруари 1933 г. избухва пожарът в Райхстага – събитие, което нацистите използват, за да потиснат политическото несъгласие и да укрепят още повече властта си. За пожара са обвинени комунистите, а след него нацистите използват претекста за защита на националната сигурност, за да потиснат опозиционните партии, профсъюзите и независимите медии.
През март 1933 г., само два месеца след като Хитлер става канцлер, нацистката партия организира общонационален бойкот на еврейските предприятия, професионалисти и интелектуалци. Този бойкот, съчетан с отстраняването на евреите от влиятелни и властови позиции, създава предпоставки за засилване на преследването на евреите в Германия.
Bücherverbrennung
Същинското изгаряне на книгите се извършва през нощта на 10 май 1933 г. в градове в цяла Германия. Изгарянето на книгите е предшествано от подстрекателски речи и пропагандни кампании, които имат за цел да разпалят обществените настроения срещу набелязаните книги и автори. Нацистките студентски организации под ръководството на Германския студентски съюз (Deutsche Studentenschaft) играят водеща роля в организирането и провеждането на палежите.
В Берлин изгарянето на книгите се провежда на площад Opernplatz (сега Bebelplatz), близо до Берлинския университет. Хиляди книги са натрупани на импровизирана клада, а нацистки служители и студенти произнасят пламенни речи, в които възхваляват достойнствата на нацистката идеология и осъждат „негерманската“ литература. Сред книгите, изпратени в пламъците, са произведения на еврейски автори, политически дисиденти, социалисти, комунисти и привърженици на демокрацията.
Изгарянето на книгите е замислено като публичен спектакъл, който има за цел да сплаши и заглуши инакомислещите, като същевременно демонстрира силата и властта на режима. Те са наситени с мощна символика, която представя нацистите като пазители на германската култура и морал. Гледката на книгите, погълнати от пламъци, служи като сериозно предупреждение за онези, които се осмеляват да се противопоставят на нацистката идеология.
След изгарянето на книгите цензурата в Германия се засилва, а нацистите упражняват все по-голям контрол върху потока от информация и идеи. Библиотеките са прочистени от „нежелани“ книги, а издателите са принудени да се придържат към нацистките стандарти за приемливост. Интелектуалната свобода беше силно ограничена, а несъгласните с нея гласове бяха систематично заглушавани.
Изгарянето на книги от нацистите през 1933 г. е мрачна глава в историята на Германия, символизираща потискането на свободната мисъл и налагането на тоталитарно управление. Те служат като смразяващо напомняне за опасностите от цензурата и за крехкостта на интелектуалната свобода.
Кои са най-изгорелите автори?
Начело на списъка с омразни книги на нацисткия режим е „Комунистическият манифест“. В този основополагащ труд, написан от Маркс и Енгелс през 1848 г., се излагат принципите на комунизма и се призовава за сваляне на капиталистическите системи. Нацисткият режим гледа на комунизма като на пряка заплаха за своята визия за расово чиста и авторитарна държава. Те се страхуваха от потенциала на марксистките идеи да сплотят опозицията и да мобилизират работническата класа срещу тяхното управление. Като се насочват към „Комунистическия манифест“, нацистите се стремят да изкоренят всяко предизвикателство към тяхната хегемония и да затвърдят властта си.
Книгите на еврейските писатели са били подложени на осъждане и унищожаване. Сред набелязаните автори са известни личности като Франц Кафка, Зигмунд Фройд и Хайнрих Хайне. Нацистите гледат на еврейската литература като на заплаха за тяхната програма за расова чистота и се стремят да заличат еврейското културно влияние от германското общество. С изгарянето на книги, написани от еврейски автори, нацистите целят да изтрият гласа им от историята и да затвърдят идеологията си на геноцид.
Книгите, които открито критикуват нацисткия режим или изповядват алтернативни политически идеологии, също са сред най-ненавижданите от нацистите. Произведенията на политическите дисиденти, социалистите и комунистите са смятани за подривни и са били обект на цензура и потискане. Автори като Бертолт Брехт, Томас Ман и Ерих Мария Ремарк са подложени на преследване заради противопоставянето си на режима и откритата си критика на нацистката политика. Нацистите виждат в тези несъгласни гласове заплаха за властта си и се опитват да ги заглушат чрез сплашване, лишаване от свобода и изгнание.
Освен това агресивната експанзионистична политика и милитаристичният дух на нацисткия режим го карат да презира литературата, която насърчава пацифизма и интернационализма. Книгите, които се застъпват за мир, разоръжаване и сътрудничество между народите, се разглеждат като подкопаващи милитаристичната програма на режима и отслабващи германската решителност. Автори като Х. Г. Уелс, Берта фон Сутнер и Ромен Ролан са на прицел заради пацифистките им писания, които нацистите смятат за заплаха за усилията им да изградят мощна, милитаризирана държава.
Особен вид омраза към Магнус Хиршфелд
Магнус Хиршфелд е виден германско-еврейски лекар и сексолог, който се застъпва за правата на сексуалните малцинства и провежда революционни изследвания на човешката сексуалност. Той е основател на Института за сексуални науки в Берлин, който служи като център за изследвания и застъпничество по въпроси, свързани със сексуалността и половата идентичност. Смята се, че той е и първият лекар, извършил напълно операция за смяна на пола.
Нацисткият режим със своите строго определени роли на половете и акцент върху традиционните семейни ценности разглежда работата на Хиршфелд като пряка заплаха за визията си за расово чиста и силна Германия. Сред изпратените в пламъците произведения са и тези от Института за сексуална наука на Хиршфелд. Нацистите възприемат изследванията на Хиршфелд върху сексуалността като дегенеративни и подривни и се опитват да изкоренят влиянието му от германското общество.
Освен срещу творчеството на Хиршфелд нацистите се насочват и срещу самия Хиршфелд. През 1933 г. е принуден да напусне Германия, за да избегне преследване, и в крайна сметка търси убежище в изгнание във Франция, а по-късно в САЩ. Институтът за сексуална наука е разграбен и унищожен от нацистите, както и безброй други институции и организации, които представят разнообразието от възгледи и политически идеологии в германското общество.
Вкус на собственото им лекарство
След победата на Съюзниците над нацистите през 1945 г. Берлин става свидетел на нов етап от така нареченото „литературно прочистване“. Този път обаче фокусът е върху премахването на нацистката пропаганда и идеология от културния пейзаж.
В статия, публикувана на 17 декември, TIME отбелязва, че това „не е съвсем като изгарянето на книги от Гьобелс… но все пак доста прилича на него“.
Ситуацията не продължи дълго, тъй като американското правителство бързо разбра, че подобен подход може да се превърне в PR проблем и да представи съюзниците като подобни на бившите си врагове. Издадени са заповеди нацистката литература да бъде тихомълком премахната от общественото внимание и систематично забранена.