Subscribe
Мнозина описват общата политическа тенденция в западния свят като тенденция на нарастващ авторитаризъм. Независимо дали го наблюдаваме отляво и се опитваме да опишем завръщането на консерватизма и национализма, или го наблюдаваме като част от националистическата и консервативната вълна, как лявото крило се опитва да извоюва всички аспекти на обществото в своята прогресивна антиутопия. Привидно намиращи се по средата на двата лагера, традиционните центристки либерали (като цяло) се опасяват, че двете противоположни крила се приближават към тях и оформят политическия дискурс встрани от либералните идеали след Студената война.
Либерализмът, какъвто беше познат само преди 20 години, днес до голяма степен е отмиращо движение. Политическите партии, които заложиха на него като на идеология на бъдещето, днес неловко отстъпват, за да привлекат все по-консервативната и скептична към обещанията на XXI век общественост. Аналитичните центрове и други институции, които влагаха целия си авторитет в пропагандирането на премахването на различни традиции, са изтласкани в небитието.
Всички гореспоменати видове организации вероятно биха имали полемични възгледи за това какво точно представлява либерализмът, но за целите на тази статия идеологията следва да се разбира в тесен смисъл като: 1. вяра в правото на индивида на самореализация като цел сама по себе си, 2. отхвърляне на колективните интереси и 3. премахване на социалните и културните структури, които възпрепятстват индивидуалните стремежи. Общото за привържениците на либерализма е подкрепата за глобалната интеграция, незачитането на традициите, религията, нативизма и нациите (особено европейските), както и насърчаването на масовата миграция. Тези елементи обикновено се представят пред обществеността с блясъка на икономически и ориентиран към растежа рационализъм.
Разбира се, либерализмът често се припокрива с друга идеологическа номенклатура. Много консерватори са икономически либерали, а повечето социалисти са социално либерални. Въпреки това някога в западната политическа флора е имало отделен лагер, който е въплъщавал либерализма, както е описан по-горе, с изключение на няколко козметични вариации. Днес той все повече се приближава към изчезване.
Причината за либералния упадък
Едно от обясненията за отстъплението на либерализма са времената на размирици, в които Западът и светът се намират от 2020 г. насам. Войната в Европа, масовата миграция, икономическата стагнация, поляризацията и влошаващата се вяра в утвърдената партийна политика направиха утопията, в която всеки мъж, жена и друг можеше свободно да се свързва и да се движи през културни, икономически, социални, национални и религиозни граници, много по-малко привлекателна.
Това е най-често срещаното обяснение в основните политически анализи. Но тази теория освобождава привържениците на либерализма от собствената им отговорност – тя удобно приписва провала на либерализма на външни фактори, може би извън техния контрол. Злодеят, който стои на пътя на тяхната утопия, може да е десният популист, националистите, фашистите, Владимир Путин или Доналд Тръмп. Точно както за разпадането на Съветския съюз или за вечната мизерия на Куба или Северна Корея е виновна американската капиталистическа корупция. Либералната пристрастност на западните медии, които рисуват тази картина на либерализма като неоснователно атакуван, прозира.
Упадъкът на либерализма би могъл да се обясни по-точно със собствения му успех през последното столетие. В момента целият западен свят е формиран въз основа на либерални идеи, с мултикултурализъм, ерозиран национален суверенитет, хиперсекуларизъм и население от атомизирани индивиди, „освободени“ от остарелите задължения към семейството и родината. Краят на либерализма е настъпил, така че какво остава за либералите в наши дни? Единственото, което могат да покажат на своите избиратели, е продължаващата криза на западната цивилизация, за която те в голяма степен са допринесли.
Либерализмът се изкривява в търсене на нови проблеми
Либералните политици и партии трудно се приспособяват към липсата на проблеми, които да изискват очевидно либерално решение. Либерализмът обаче вече не е само абстрактна идея, а по същество редица организации със собствени интереси. За да останат конкурентоспособни в политическата надпревара с консерваторите и социалистите, либералните партии и мислители трябваше да се опитат да преоткрият себе си, дори ако това означава да нарушат първоначалните си тези.
Непрекъснато търсещ нови проекти, мейнстрийм либерализмът в повечето европейски страни и в Северна Америка е отворил вратата за антизападна и антинативистка идеология под формата на „уок“ култура. Лекарството за предполагаемото тежко положение на „цветнокожите“ би трябвало да бъде социалното инженерство на чужди религиозни и етнически малцинства на властови позиции, разсъждават изненадващо много либерали от XXI век. Предполагаемите структурни несправедливости, които пречат на самореализацията на жените, би трябвало да се решават по същия начин, дори ако тази практика противоречи на класически либералната ценност на меритокрацията.
Може би през 2010-те години либералите се дистанцираха само по име от първоначалната си философия, защото това доведе само до даване на възможност на опонентите им. Консерваторите, националистите и социалистите отправиха предизвикателство към либералите в институциите, за които самите либерали имаха значителен принос, като парламентарната демокрация, свободното медийно пространство и свободното гражданско общество. Тъй като сега либералните партии и застъпници са маргинализирани, те изоставят идеализма и прибягват до електорални стратегии за оцеляване, колкото и зле координирани да са те. За някои партии това е по-трудно, отколкото за други.
Случаят в Швеция
За някои политически партии в различни европейски страни самата дума „либерален“ и всички конотации, които тя носи, са трудни, ако не и невъзможни за избягване, ако маркетингът и разпознаваемостта на организацията са изградени изцяло върху нея.
В Швеция либералите, известни преди като Народната партия, са идеален пример за това. Исторически една от централните точки на традиционната дясноцентристка опозиция на доминиращите социалдемократи, сега либералите изглежда са на прага на смъртта – те редовно се колебаят между два и три процента в проучванията на общественото мнение. Рискът партията да не успее да достигне четирипроцентовия праг на парламентарните избори в Швеция през 2026 г. и по този начин да бъде изхвърлена от националния законодателен орган е огромен. Как една партия с име и наследство като либералите да се дистанцира от идеологията, на която толкова дълго време беше синоним?
…Тя прави пълен обрат на своята политика. Партията призна вината си и се отказа от редица въпроси – от имиграцията и интеграцията до спорната програма за приватизация от 90-те години. Тя получи остри критики отвътре и от по-ляво ориентираните либерални елементи в шведската политика за сътрудничеството си с националистическата партия „Шведски демократи“, която подкрепя сегашното правителство, част от което са и либералите. В един от най-спорните ходове през изминалата година либералите наскоро започнаха да се застъпват за това властите да поемат грижата за децата, родени от престъпни банди, още в болницата. Изключително авторитарен обрат, който либералите сами създават.
Друг любопитен случай е съдбата на Центристката партия. Някога най-плодотворната алтернатива на социалдемократите, през 2000-те години Центристката партия се превърна от аграрно и селско движение по интереси в модерно убежище за градската висша класа, която мрази както социализма, така и консерватизма твърде много, за да се впише в десен или ляв блок. Не запазвайки по същество нито един от историческите си избиратели, Партията на центъра, преследвайки безграничен либерализъм до степен, която е твърде илюзорна за обикновения избирател, се превърна в без значение, едва крепящ се на парламентарните си места.
За отделните политици голямата антилиберална промяна от средата на 2010-те години е по-лесна за адаптиране, отколкото за партиите, които са заложили цялата си марка на либерализма. За сравнение, единствената голяма дясноцентристка партия в Швеция, „Умерените“, се разкая за ултралибералния период между 2006 и 2014 г., когато беше ръководена от вече много спорния Фредрик Райнфелд. В идеологическо отношение умерените успяха да се върнат към прашното наследство на консерватизма, което по-чистоплътните либерални партии в Швеция отдавна са отхвърлили. Но дясноцентристката политика на Швеция продължава да бъде спъната и сянка на предишното си аз – сегашното правителство е изцяло зависимо от подкрепата на националистите Шведски демократи.
Бавната смърт на либерализма в Швеция не е уникална. Ситуацията се отразява дори в значително по-различни типове партийни пейзажи, като например (реторичното) отстъпление на британските тори от 2024 г. насам. Тя по-скоро прилича на срива, префасонирането и нарастващата маргинализация на дясноцентристките либерали във Франция при управлението на Еманюел Макрон, както и на либералното убийство, настъпило в германската политика след Ангела Меркел. Изгонването на Свободната демократическа партия от Бундестага през 2025 г. е ярко напомняне за сходните по размер либерални партии в Швеция какво може да им се случи.
И след като либералите бъдат изхвърлени от националните парламенти, вероятно ще минат едно-две поколения, преди избирателите да ги допуснат обратно – когато отпечатъците им върху цялата ни неправилно управлявана цивилизация избледнеят.