Solidaridad

Има много области на обществения живот, в които през последните десетилетия дясноцентристките или десните партии решиха да не се борят и да отстъпят абсолютната си доминация на левицата. Тази огромна грешка се прояви по-ясно в рамките на европейските партии и движения, тъй като, разбира се, в Съединените щати консервативните движения често са имали по-голяма жизненост, може би и вследствие на по-големия натиск на прогресивното мислене, което заля американските университети по-рано, отколкото в Европа.

Културата като цяло, и по-специално киното, театърът и музиката, са благодатна почва за културното господство на левицата. Именно поради провала на така наречената социална десница, която предпочиташе да инвестира в инженери, лекари, икономисти и юристи. Резултатът е катастрофален. Защото тези инженери, лекари, юристи или икономисти, или техните деца и внуци, са израснали и развили професионалната си дейност в една все по-радикална идеологическа магма, в която традиционните добродетели като патриотичното чувство за живот, храбростта, уважението към авторитета и традицията, общностната визия за света постепенно отстъпват пред „ценностите“, налагани от левицата: индивидуализъм, глобализация, многообразие или приобщаване.

Същото се случваше в продължение на десетилетия в широкия спектър на работническото движение. След Втората световна война левицата монополизира масовия контрол върху работниците в Европа; когато консервативната десница реши да се отдалечи – в един процес, много по-дълбок, отколкото си представяме, особено в католическите страни на Европа – от богатството на това, което с течение на времето започна да се нарича Социална доктрина на Църквата, въпреки че повече от век тя предлагаше каталог от мерки, средства и принципи, повече от достатъчни, за да се противопостави на социализма.

След като показа, че левицата е предала европейската работническа класа, приемайки новите идентичности на пола или расата, тази социална десница със силни убеждения възвръща дъха и инициативата си в защита на европейските работници – също и на самостоятелно заетите лица и малките предприемачи – които страдат от последиците от преместването на предприятия, глобализацията и имиграционните процеси, ръководени от управляващите елити.

Пример за това е Испания, където профсъюзът „Солидаридад“, подкрепян от VOX, се противопоставя и се развива като алтернатива на големите класови профсъюзи, с ясен социалистически и комунистически произход. На миналия Първи май профсъюзът „Солидарност“ отново призова работниците да излязат на улицата, извън единните призиви на класовите профсъюзи. Това е добър начин да си върнем инициативата и да отнемем от левицата пространство, което никога не е трябвало да бъде неин монопол.

Нещо повече, важно е този нов синдикализъм да бъде отворен в отношенията си с предприятията, работниците, но също и с младежките или студентските, университетските и интелектуалните движения, които днес се разрастват в цяла Европа, за по-добър и по-пълен обмен на идеи.

През 21-ви век синдикатите не могат да се ограничават до поддържане и подклаждане на конфликти между работници и работодатели в рамките на предприятията, тъй като в повечето случаи възникващите ситуации на несправедливост не произтичат от решения на предприятието, а от директиви, общностни разпоредби или национални закони, които ощетяват работодателя, налагат забрани или нови ограничения, които се прилагат спрямо работника. Новият синдикализъм трябва да възстанови убеждението, че предприятието е общност, в която обикновено работодателят и работникът трябва да действат заедно в полза на общото благо на предприятието.

Доказателство за това беше присъствието на видни членове на профсъюза „Солидарност“, като генералния му секретар Родриго Алонсо, на конференцията, организирана от партия ECR в Мадрид в петък, 17 май, придружени от десетки представители на младежки сдружения и организации от цяла Европа и Америка.