Допълнителна предварителна заявка за европейска карта за хората с увреждания

В продължение на предишна статия от септември Комисията по заетост и социални въпроси на Европейския парламент поиска от отдела за вътрешна политика за икономическите и научните политики и политиките за качество на живот анализ на предложената директива за така наречената Европейска карта за хората с увреждания.

Наред със силните страни и възможностите, в анализа, публикуван през ноември, се признават и недостатъци.

Картата има за цел да позволи „ограничена преносимост“ на национално признатия статут на инвалидност. На практика гражданите на ЕС, които притежават карта, издадена от дадена държава-членка, могат да бъдат признати от доставчиците на услуги в друга държава-членка – приемащата държава-членка – на равна основа с лицата с увреждания, които пребивават в тази държава.

Това вече води до доста широка преносимост на национално признатия статут на инвалидност. На първо място, доставчиците на услуги могат да бъдат публични или частни; в първия случай това е равносилно на известна преносимост на обезщетенията за социална сигурност (medicare).

Второ, ако тази преносимост в полза на гражданите на ЕС бъде разширена, така че да обхване и други граждани, които пребивават в дадена държава членка на ЕС, обхватът дори ще се разшири в много по-голяма степен.

На трето място, приемащата държава-членка е длъжна да предостави права, основани на пребиваване в тази държава-членка, което несъмнено представлява набор от задължения, много по-широки от тези, предоставени на гражданите на държавата-членка.

И четвърто, преносимостта се предоставя дори когато пътуващите граждани нямат право да получат картата, ако са били оценени в приемащата държава членка.

Отделът за политики в областта на икономиката, науката и качеството на живот в Европейския парламент би могъл да нарече това „ограничена“ преносимост. Въз основа на фактите, не е така, особено ако се има предвид, че помощите се отнасят и за семействата и че знаем как някои категории имигранти обикновено злоупотребяват с тези възможности.

От друга страна, предложението не обединява Европейската карта за хора с увреждания и Европейската карта за паркиране, което означава, че потребителите трябва да боравят с две карти вместо с една. Това не изглежда много ефективно.

Интересно ограничение на обхвата на картата е свързано с времето. Той трябва да се използва само за „кратък престой“, например за три месеца. Това обаче е доста неясно, тъй като левицата в Парламента може да пожелае да увеличи значително този период.

Друго предизвикателство, което трябва да се наблюдава, е свързано с факта, че картата може да бъде използвана в цифров формат, което поражда подозрения, които някои членове на ЕКР с право изразиха по време на кризата с Covid-19. Цифровите средства, които са в ръцете на криптократична комисия като тази, оглавявана от г-жа Фон дер Лайен, не са с редуциран характер.

Всъщност предложението няма правно основание. Комисията предложи четири предложения, но взети едно по едно, те се оказват не особено сериозни. Член 53, параграф 1 от ДФЕС се отнася до дипломите на самостоятелно заетите лица, което няма абсолютно нищо общо с картата. В член 62 от ДФЕС се предвижда свободно движение на услуги в рамките на ЕС, но в предложението за карта се предвижда свободно движение на лица, а не на услуги. Член 91 от ДФЕС се отнася до общата транспортна политика; може би това би могло да се приложи към европейската карта за паркиране, но със сигурност не и към картата за хора с увреждания, която няма нищо общо с транспортната политика. И накрая, член 21, параграф 2 от ДФЕС предвижда гражданите на ЕС да се движат и пребивават свободно на територията на държавите членки, макар че това вече е постигнато с националните ни лични карти, без да е необходима европейска карта за хората с увреждания, освен картата за паркиране.

Защитата на хората с увреждания изглежда разумна и подходяща. Необходимо ли е обаче ЕС да прави това или не би било по-отговорно държавите-членки да се конкурират помежду си в своите високи постижения и амбиции? Това е едно от предимствата на принципа на субсидиарност, а не по-малко важно.

Изображение: Николас Шмит (Tageblatt.lu)