ЕС през 2030 г.

Европейски дневник: Амстердам, март 2024 г.

Австрийският икономически център и Нидерландският институт по праксеология организираха среща в Амстердамската обществена библиотека във вторник, 12 март 2024 г., на която аз бях лектор. Темата, която ми беше зададена, беше какъв ще бъде Европейският съюз през 2030 г. Това беше добра възможност да се обмисли развитието на Европейския съюз от основаването му като Европейска икономическа общност през 1957 г. В моя доклад предложих историята на Европейския съюз да бъде разделена на два етапа. От самото начало и до 1992 г., когато е приет Договорът от Маастрихт, тя е съсредоточена върху икономическата интеграция. За тази икономическа интеграция или свободна търговия в Европа имаше силни аргументи, изложени още през 1776 г. от Адам Смит в
Богатството на народите
(а преди него и от фено-шведския пастор Андерс Чидениус). Свободната търговия не само води до просперитет, но също така благоприятства мира. Когато стоките не могат да преминават през границите, това правят войници. Склонността ви да стреляте по съседа си намалява, ако виждате в него потенциален клиент.

Общата европейска идентичност

След 1992 г. обаче акцентът на Европейския съюз се измества върху политическата интеграция – опит за изграждане на европейска свръхдържава, Съединени европейски щати, с една валута, едно знаме, един химн и, което е изключително важно, едно правителство. Но една държава обикновено се изгражда на базата на обща идентичност: Тя е израз на волята на един народ да споделя едни и същи политически договорености. Съществува ли обща европейска идентичност? Отговорът ми беше, че наистина има такава идентичност, до известна степен. Тя е повлияна от две исторически събития: В Поатие през 732 г. Шарл Мартел повежда франкските и аквитанските сили към победа над мюсюлманските нашественици от юг. Европейската юдео-християнска цивилизация е спасена. През 1683 г. край Виена войските на Свещената римска империя и Полско-литовската общност под командването на Ян Собиески отблъскват мюсюлманските нашественици, които два века по-рано са завладели останките от Византийската империя. Европейската юдео-християнска цивилизация отново е спасена.

Тази обща европейска идентичност е описана красноречиво от Едуард Гибън в неговата монументална история за упадъка и падението на Римската империя: „Задължение на патриота е да предпочита и насърчава изключителните интереси и слава на своята родина; но на философа може да се позволи да разшири възгледите си и да разглежда Европа като една велика република, чиито различни жители са достигнали почти едно и също ниво на учтивост и култура. Равновесието на силите ще продължи да се колебае и просперитетът на нашето или на съседните кралства може да се издига или понижава; но тези частични събития не могат да навредят съществено на общото ни състояние на щастие, на системата от изкуства, закони и нрави, които така благоприятно отличават европейците и техните колонии от останалите хора.

Отворен пазар или затворена държава?

Въпросът е дали тази обща идентичност е достатъчно силна, за да може на нейна основа да се изгради европейска свръхдържава (а не федерация от държави). Отговорът е „не“. Повечето хора се идентифицират силно със семействата и приятелите си, по-слабо, но все пак твърдо, с нацията си, като датчаните, италианците и поляците, но по-скоро слабо с Европа. Въпреки това малка група евроманти се опитва да наложи тази идея на неохотно или дори враждебно настроени национални населения. Тези хора се опитват да превърнат Европа в крепост (със затвор в мазето, разбира се). Те се опитват да превърнат отворения пазар, успешно развит чрез икономическа интеграция между 1957 и 1992 г., в затворена държава, в която политическата интеграция е просто евфемизъм за централизация. Те искат федерална държава, а не федерация от щати. Проектът им има някои фарсови елементи. Така например преместването на Европейския парламент от Брюксел в Страсбург веднъж месечно, за да се угоди на управляващия във Франция елит, му спечели прозвището „пътуващ цирк“.

Търговия с коне в Европа

Изтъкнах, че две европейски институции са възникнали не от възвишени идеали, а от безсрамна търговия с коне. Една от тези институции е ОПОР – Общата политика в областта на рибарството. През 1971 г., в деня, в който четири държави подават молба за членство в ЕС – Обединеното кралство, Ирландия, Дания и Норвегия, министрите на рибарството на шестте настоящи членки обявяват риболовните райони на всички държави членки за общо достояние. Бъдещите членове ще трябва да отворят риболовните си райони за риболовни кораби от други държави от ЕС, а цялото европейско рибарство ще трябва да се управлява от Брюксел. Три от четирите бъдещи членки приеха тази декларация в последния момент, докато Норвегия отказа да се присъедини. ОПОР се оказа катастрофа, тъй като все по-големи риболовни флотилии преследват все по-намаляващи рибни запаси. За разлика от тях, Исландия, която за щастие е извън ЕС, е разработила устойчива и печеливша система в областта на рибарството, основана на индивидуални прехвърляеми квоти, които са равносилни на ограждане на общото пространство. По този начин Исландия избегна прословутата „трагедия на общото“ – неизбежното прекомерно използване на природните ресурси със свободен достъп – докато ОПОР означаваше повторно въвеждане на проблема.

Другата институция е еврото. В края на 1989 г., за всеобща изненада, Източна Германия падна не с гръм и трясък, а със свистене, и лидерите на Западна Германия отчаяно искаха да обединят двете германски държави. Някои други европейски лидери, и по-специално френският президент Франсоа Митеран, не бяха склонни да подкрепят идеята. Умниците отбелязаха, че толкова много обичат Германия, че искат да имат две от тях. Цената, платена за съгласието им за обединението на Германия и присъединяването на тази нова държава към ЕС и НАТО (както става ясно от мемоарите на френския елит), е, че Западна Германия се отказва от здравата и стабилна германска марка и приема обща валута. Въпреки това германците настояват за строги правила, които да гарантират стабилността на новата валута – еврото. Например Европейската централна банка нямаше право да отпуска заеми на отделни държави членки. Но през последните двадесет години почти всички тези правила бяха нарушени. По време на срещата в Амстердам казах, че има две структурни причини, поради които е по-трудно да се поддържа стабилна обща валута в Европейския съюз, отколкото в Съединените американски щати. Една от тях е, че европейският пазар на труда не е толкова гъвкав, колкото американският. Ето защо в трудни времена съществува стимул да се избегне неизбежното намаляване на заплатите чрез обезценяване на валутата. Другата причина е, че в Европа с повече от тридесет езика мобилността е много по-малка, отколкото в англоезичната Северна Америка. Хората се местят много по-лесно от депресиран Арканзас в процъфтяващ Масачузетс, отколкото от Гърция в Ирландия. Следователно, когато икономиките на някои държави членки са в депресия, има стимул да им се помогне, като отново се обезцени валутата.

Принципът на субсидиарност

На срещата в Амстердам ме попитаха дали мога да посоча една-единствена причина за централизацията в Европейския съюз. Отговорът ми беше, че това е сложен и почти диалектически процес, но без съмнение Съдът на Европейския съюз (СЕС) изигра решаваща роля за неговото осъществяване. Тя например е допуснала очевидни нарушения на правилата за еврото. Обикновено те решават в полза на Европейската комисия – неясната, непрозрачна и недемократична брюкселска бюрокрация. Предполагам, че има две причини, поради които съдиите от Съда на ЕС симпатизират на политическата интеграция на Европа или с други думи на централизацията. Една от причините за това е самоизбирането. Обикновено съдиите бяха от групите на т.нар. експерти по Европа, а тези експерти обикновено бяха евромантици. Друга причина е почти естественият стремеж на агенция като СЕС да разширява правомощията си. Може би две институционални промени биха могли да спрат или дори да обърнат това развитие, както предлага изтъкнатият германски икономист Роланд Вьобел. На първо място, съдиите трябва да бъдат подбрани измежду опитни съдии в страните членки, без да е задължително да проявяват интерес към европейските въпроси. На второ място, задачата на Съда на ЕС следва да бъде ограничена до решаването на въпроси, свързани с европейското право. Друг съд, може би наречен Съд на субсидиарността, ще се произнася по въпроси, свързани с разпределението на правомощията между Съюза и държавите членки. Освен това законодателната власт, която понастоящем принадлежи на Европейската комисия, следва да бъде прехвърлена на Европейския парламент.

През 2030 г. Европейският съюз със сигурност ще продължи да съществува. Но тя трябва да бъде реформирана. Принципът на субсидиарност трябва да се възроди. Съществуват три добре познати реакции на злоупотребата с власт: напускане, изразяване на мнение и лоялност. Основният проблем на централизацията е, че тя премахва възможността за излизане. Същият Гибън, който пише толкова красноречиво за Европа като „една велика република“, казва също: „Разделянето на Европа на няколко независими държави, свързани обаче помежду си с общото сходство на религията, езика и нравите, води до най-благоприятните последици за свободата на човечеството. Един съвременен тиранин, който не би намерил съпротива нито в собствените си гърди, нито в народа си, скоро би изпитал леко въздържание от примера на равните си, от страха от настоящите порицания, от съветите на съюзниците си и от опасенията на враговете си. Обектът на неговото недоволство, избягал от тесните граници на владенията му, лесно би получил в по-щастлив климат сигурно убежище, ново състояние, съответстващо на заслугите му, свобода на оплакванията и може би средства за отмъщение.