Изборите във Франция през последните седмици не бяха никак малко в европейския пейзаж. Особено ако се вземе предвид особеният момент, в който се намират европейските институции след изборите. Новият народен фронт на Макрон във Франция вече придобива друго значение. Започнала като правителствен опит, тя се превърна в истинска отбранителна стратегия, която се опитва математически да спре настъплението на Националната асамблея. Инициатива, която през последните седмици привлече вниманието на френския лидер, който се бори със собственото си решение да отиде на избори. Позицията, която Макрон зае след европейските избори, се превърна в собствена цел. Решението на един силен мъж и политик, взето при закрити врата и със съветите на малцина сътрудници, скоро се оказа авантюра, която накара Елисейския дворец да трепери, а многобройните избиратели на Националното събрание на Льо Пен да се надяват на промяна. Ситуацията е по-различна за новото британско мнозинство, което заложи на реформаторския лагер и очаква от Даунинг стрийт по-леки реформи в сравнение с миналото на последните премиери.
МЕЖДУ ЛОНДОН И ПАРИЖ
Анализът – особено сравнителният анализ – в този случай изглежда като упражнение в стил. Сигурно е, че между Париж и Лондон има огромни разлики. Става дума за две напълно различни парадигми на работа с избирателните урни. Лейбъристката партия отиде на избори в края на дълъг път, по време на който представи реформаторска програма, която може да се счита за далеч от политическите сътресения през последните години. Самият избор да не се правят резки крачки назад по отношение на Брекзит (самият Стармър заяви, че вероятно следващото поколение британски политици ще преразгледа това решение) даде усещане за стабилност, което беше възнаградено от гражданите. Ситуацията във Франция е различна. Тук алиансът, създаден, за да се противопостави на политическия замисъл на Льо Пен, особено на втория тур, няма ясен политически знак, няма точна конструкция или проект. Това е комбинация от комунисти, социалисти, еколози, крайни левичари и много други (вътрешните нюанси са много), която най-вероятно ще се разпадне за нула време при изпитанието не толкова на правителството, колкото при формирането на самата нова френска изпълнителна власт.
МАТЕМАТИЧЕСКО МНОЗИНСТВО
В наши дни в речника на европейската политика силно навлезе един термин – „дезистенции“. По този начин се показва крачката назад на някои кандидати в бюлетините в полза на новия народен фронт и в противовес на настъплението на Националното събрание (Rassemblement National). Старателна операция, извършвана избирателен район по избирателен район, която се наложи поради прибързаното решение на премиера да разчита на урните, със сигурността, че ще бъде легитимирана отново от народния вот. Увереност, която скоро беше разклатена от данните от първия тур и от прогнозите на анализаторите, които, макар и да омаловажаваха феномена „Льо Пен“, все пак даваха преднина на френската десница. Анализ, за който трансалпийските анализатори със сигурност не могат да бъдат обвинявани, силен в една аксиома, за която беше поне малко вероятно Макрон да намери разбиране с левицата на Меленшон. Невероятното обаче се превърна в реалност, тъй като две трети от бюлетините с трима кандидати бяха „изоставени“ с намерението да се увеличат гласовете за един кандидат, който да се противопостави на Rassemblement.
РЕЗУЛТАТЪТ НА ДЕСНИЦАТА
Резултатът на Националния съвет (143 места) все пак нараства и това е безспорно. Особено ако го сравним с други и с втори тур, който не даде на Франция ясно и категорично мнозинство. Нито един от трите лагера не е в състояние да управлява сам и нито един от тях не е спечелил изборите. Вътрешните различия между лагерите също водят до атмосфера на несигурност по отношение на близкото бъдеще, която ще анализираме по-късно. Въпреки това е безспорно, че Националният съвет е групата, която е спечелила най-много места в абсолютно изражение. Опозиция, която обещава да бъде по-силна, отколкото преди месец. Този фактор не може да не бъде взет предвид при формирането на следващото правителство. Разбира се, динамиката, която ще бъде създадена, ще трябва да има силни и общи предпоставки, за да може да сподели лидерството на Франция. Това, което може да се види, обаче, е принудително групиране, което не е в най-добро здраве, главно защото се основава изцяло на омраза към врага, а не на истински споделени идеи и парадигми.
КАКВО СЕ СЛУЧВА СЕГА?
Френската Пета република предвиждаше полупрезидентска система на управление, която да помогне на страната да избегне задънените улици, като придаде по-голяма тежест на изборния инструмент. Целта беше да се избегнат странни и безплодни съжителства в Елисейския дворец благодарение на петгодишния президентски мандат, въведен през 2002 г. Всъщност мандатът на президента продължава пет години, а изборите за него се провеждат само няколко седмици преди парламентарните избори, които определят състава на парламента. С действията на Макрон този баланс беше нарушен, което доведе Франция до ситуация на нестабилност, каквато не е преживявала от години. При коалиционно правителство е малко вероятно да има пълно съгласие с президента. Както вече казахме, в момента Франция не разполага с ясно мнозинство. Левият алианс на Новия народен фронт събра 182 места, коалицията на Макрон с Ансамбъла има 168 места, а накрая е Националният сбор със своите 143 места. Три резултата далеч от необходимите 289 места за мнозинство във френския парламент. И какво ще се случи? Първо ще трябва да се избере председател на Националното събрание (първото препятствие в споразуменията между партиите), а след това Макрон ще трябва да избере нов министър-председател на мястото на подалия оставка Атал. След това, след като бъде представен правителственият екип, топката ще бъде в полето на опозицията, която ще има възможност да внесе предложение за вот на недоверие. В този момент ще трябва да се разбере дали ще бъде възможно да се съберат недоволните, които вероятно ще съществуват в коалицията, сформирана от Макрон. Възможна алтернатива, дори и френските анализатори да не я посочват като фаворит, е прибягването до техническо правителство, което би могло да насочи Франция към мандатност, за да се възстанови равновесието в изпълнителната власт, както предвиждаше системата, създадена с Петата република. Във всеки случай, независимо дали ще се стигне до управление с лявото крило на Меленшон, със социалистите на Глюксман, с изпълнителна власт на Ансамбъла, клоняща повече към дясното, заедно с републиканците, или с мнозинство, формирано от Ансамбъла, републиканците и социалистите, остава възможността къщичката от карти да не издържи тежестта на недоволните. За дясното крило на Льо Пен това е възможност да събере най-дясната част от това недоволство и да затрудни значително оставането на Макрон в Елисейския дворец. Десницата би могла дори да застраши изпълнителната власт с вот на недоверие или други парламентарни механизми, които биха могли да злепоставят президента дори пред европейските му съюзници. Интересен в това отношение е коментарът на италианския министър-председател Джорджия Мелони по повод срещата на върха на НАТО във Вашингтон за 75-годишнината на Алианса. Мелони изтъкна, че някога (не много отдавна) Италия е била смятана за нестабилна държава, докато други европейски държави са имали много солидни правителства, в някои случаи дори гранитни. Днес, според премиера Мелони, се наблюдава съвсем различна реалност. Всъщност Италия може да се похвали със солидна изпълнителна власт на континент, където няколко правителства вече не са толкова стабилни и устойчиви, както някога.