Subscribe
След неконвенционалната политика на Доналд Тръмп по отношение на Украйна, в Европа отново се осъзнава значението на силната европейска военна отбрана. Доналд Тръмп беше категоричен още по време на първия си мандат, че страните от Европа трябва да плащат повече за собствената си отбрана. По онова време това предизвика силни реакции и мнозина смятаха Доналд Тръмп за недипломатичен и тромав. В ретроспекция повечето признаха, че той е бил прав. И сега Европа също инвестира значително повече средства в укрепването на военния си капацитет.
Това, което се случи след първия мандат на Тръмп като президент, е преди всичко, че Русия нападна Украйна. Имаме кървава война на европейския континент и повечето европейци са съгласни, че трябва да подкрепим Украйна както финансово, така и военно. Но също така осъзнахме, че трябва да засилим отбраната на собствените си държави. Но заедно с това придоби нова актуалност и принципно много интересният въпрос какво всъщност ние, европейците, трябва да защитаваме.
На пръв поглед може да изглежда очевидно, че ние на Запад трябва да защитаваме свободата и независимостта си. Трябва да се защитим от агресивна Русия и да защитим нашите нови съюзници и приятели, които преди това са били част от руската сфера на интереси.
Но какво ще се случи, ако всички ние си зададем въпроса какво трябва да защитаваме от по-национална гледна точка? Все пак военната отбрана на Европа се организира предимно от различните отделни държави. Френската отбрана призовава младите французи да рискуват живота си за Франция, а шведската отбрана трябва да мотивира младите шведи да рискуват живота си за Швеция. И така, какво всъщност трябва да защитават всички тези млади войници?
Интересното в този въпрос е, че той насочва към един парадокс в съвременния Запад. Интернационализацията и глобализацията до известна степен отслабиха нашите национални държави. Властта на националните държави над собствената им политика и собственото им население до известна степен е прехвърлена на международни организации като ООН, НАТО и ЕС. Това ни позволява да твърдим, че нашите западни държави до известна степен са били управлявани от антинационалистически настроени политици. Защо тогава всички ние трябва да защитаваме различните си нации?
Отново: в един интернационализиран свят може да се каже, че трябва да защитаваме свободата си, независимостта си и правото си да се присъединяваме към всякакви международни организации. Но тогава възниква въпросът защо един шведски войник трябва да защитава Швеция, а не цяла Западна Европа, или защо един французин трябва да защитава свободата си във Франция, ако същата свобода съществува и във Великобритания или Дания.
Това, което искам да кажа, е, че въпросът за това какво всъщност защитаваме може да накара хората да мислят по малко по-консервативен начин. Защото ние защитаваме не само свободата и просперитета си, но и националните си държави и специфичните си национални култури.
В случая с Украйна те защитават правото си да бъдат нещо различно от руска васална държава. Но те също така защитават правото си да притежават и развиват идентичност, която е различна от руската идентичност. По същия начин всички ние, западноевропейците, можем да кажем, че защитаваме правото си да бъдем европейци по свой собствен начин. Ние защитаваме правото си да притежаваме и поддържаме собствена култура и собствена идентичност. Разбира се, ние защитаваме нашия суверенитет и нашата независимост. Но по този начин ние защитаваме и себе си, нашата култура и културната приемственост, която преминава през историята и която ни свързва с миналото и бъдещето.
Така че може би трябва да смятаме, че настоящият конфликт с Русия поне е допринесъл за укрепване на европейската идентичност. Той е допринесъл за укрепване на нашето самочувствие и на съзнанието ни за това кои сме и какво имаме. И това вероятно действително може да се разглежда като нещо положително.